Легнах по корем върху стената и протегнах ръката си към него. С леко засилване от средата на килията то подскочи, аз поех дланта му и го изтеглих безшумно до себе си.
— Ти си първият от червените хора на Барзум, когото виждам да скача — казах аз.
— Това не бива да те учудва. Ще ти разкажа защо, когато имаме повече време.
Завърнахме се в нашата килия. Разговаряхме върху най-близките планове и дадохме тържествена клетва да се борим до смърт един за друг срещу всякакъв неприятел. Знаехме, че дори и да избягаме от първородните, пред нас ще се изправи може би целият свят — силата на религиозното суеверие е мощна.
Уговорихме се аз да управлявам кораба и след като се доберем до външния свят, да се опитаме да стигнем Хелиум, без да спираме някъде.
— Защо Хелиум? — попита червеният младеж.
— Аз съм принц на Хелиум — отговорих му аз.
Той ме погледна с особен поглед, но не каза нищо повече. Изразът в очите на момчето ме смути, но под натиска на важните и спешни дела скоро забравих това.
— Време е да тръгваме — казах аз.
Заедно с момчето се качихме върху преградната стена. Отпасах ремъка си и спуснах края му долу, до чакащия Ксодор.
— Колко е просто — разсмя се той, вече до нас.
— Останалото ще бъде още по-просто.
Изкачих се до външната стена на тъмницата и погледнах навън, за да проследя движението на часовоя. След около пет минути той се зададе със своята бавна походка.
Наблюдавах го, докато се скри зад ъгъла на постройката. В момента, в който той изчезна, аз изтеглих Ксодор на върха на стената до мен. С помощта на ремъка го спуснах бързо на земята отвън. По същия начин излезе и момчето.
Съгласно уговорката ни те не ме изчакаха, а тръпнаха бавно към водата, покрай помещението на стражите, пълно със заспали войници.
След десетина техни крачки аз също се спуснах на земята и леко и безшумно тръгнах към брега. Когато минах покрай отделението на стражата, мисълта за оръжието, оставено без охрана, ме накара да спра, защото в опасното пътешествие, което предприехме, аз и моите другари имахме голяма нужда от добро снаряжение.
Ксодор и младежът бяха прекрачили края на кея във водата. Те трябваше да останат там, хванати за металните пръстени, забити в циментоподобния материал на кея, подавайки само главите си над повърхността на водата.
Привлечен от незащитените мечове на войниците, аз се поколебах за миг, наполовина склонен да рискувам и да взема със себе си няколко. Пословицата, че който се колебае, е загубен, се оказа твърде вярна за този случай.
В следващата минута аз се промъкнах крадешком към вратата на отделението. Леко я отворих и видях легналите фигури на десетина черни войника, потънали в дълбок сън. На другия край на стаята на стойка бяха подпрени мечовете и огнестрелните им оръжия. Отворих вратата по-широко и се промъкнах. Тя изскърца сърдито и един от войниците се размърда. Сърцето ми замря и аз се наругах наум, че по такъв начин подлагам на опасност малките ни шансове за бягство. Но нищо друго не ми оставаше, освен да продължа.
С бързия и тих скок на тигър аз се озовах до войника. Ръцете ми се протегнаха към гърлото му. Няколкото напрегнати секунди ми се сториха цяла вечност. Но войникът се обърна с гръб към мене и чувах вече равномерното дишане на дълбоко спящ човек.
С внимателни стъпки между легналите войници стигнах до стойката в другия край на стаята. Зад мене всичко остана спокойно.
Тихичко изтеглих един дълъг меч. Лекият шум на ножницата по стената прозвуча зловещо и аз вече очаквах да видя стаята изпълнена с разтревожени и готови за нападение войници. Никой не мръдна.
Втория меч извадих безшумно, но третият иззвънтя ужасно. Бях уверен, че този звук ще събуди поне някои от хората, и се готвех да изпреваря тяхното нападение с бърз скок към вратата, когато отново за моя голяма изненада нито един от черните не мръдна, Те или бяха страшни сънливци, или шумът в действителност беше много по-слаб, отколкото ми се струваше.
Вниманието ми бе привлечено от револверите, но повече от един не можех да взема със себе си, защото вече бях тежко натоварен, а трябваше да се движа спокойно и в безопасност.
Взех един револвер и тъкмо щях да се връщам по обратния път, когато погледът ми падна върху един отворен прозорец точно над стойката с оръжие. Ето чудесен начин за безшумно бягство, защото от прозореца се излизаше право на кея, на по-малко от десетина метра от водата.
В същия момент вратата се отвори и на прага й с очи, вперени в мен, застана офицерът от стражата. Едновременно и бързо схванахме сериозността на положението, защото нашите револвери се вдигнаха и двата изстрела се сляха в един.