Изглеждаше ми почти неизбежно да не бъдем задминати в шахтата и оттук заловени или убити на място.
Но винаги съм знаел, че има начини да се преодолее едно препятствие. Ако човек не успее да мине под, над и встрани от него, единственото, което му остава, е да премине през него. Факт бе, че много от тези кораби се издигаха по-бързо от нашия поради по-голямата си отблъсквателна енергия, но все пак бях твърдо решен или да стигна преди тях външния свят, или да умра, но само по свой избор, в случай на неуспех.
— Спри перките! — извика Коодор. — В името на първия си прадядо, спри! Ние сме в шахтата.
— Дръж се здраво — извиках му в отговор, — хвани момчето. Ще летим право нагоре през шахтата.
Едва бях извикал, когато прелетяхме под черния отвор. Вдигнах носа нагоре, дръпнах лоста за скоростта до краен предел и като сграбчих напречната греда с едната си ръка, управляващото колело с, другата, увиснах като призрак и поверих душата си на нейния създател.
Чух възклицанието на изненадания Ксодор и един тържествуващ смях.
Погледнах над главата си с надежда да видя блясъка на звездите, по които да ориентирам курса на подскачащата машина, която ни носеше точно към центъра на шахтата и при тази бързина на полета означаваше моментална смърт за всички ни. Но нито една звезда не просветна, имаше само гъста и непроницаема тъмнина.
Под себе си видях бързо смаляващия се кръг от светлина — отвора над фосфоресциращото сияние на Омен. Ръководех се по него, като се стараех да държа светлия кръг точно под мен. В най-добрия случай това беше тънката нишка, пазеща ни от унищожение. Струва ми се, че тази нощ аз управлявах един кораб повече с вдъхновение и сляпа вяра, отколкото с разум и ловкост.
Не се задържахме дълго в шахтата и може би само бързината ни спаси, защото очевидно се насочихме в правилна посока и излетяхме стремително навън, без да можем да изменим направлението си. Омен лежеше на около три километра под повърхностната кора на Марс. Нашата скорост трябваше да е била триста километра в час, така че не сме били в шахтата повече от четиридесет секунди.
Излязохме от нея малко преди да разбера, че сме извършили невъзможното. Пълна тъмнина забулваше всичко около нас. Нямаше луна и звезди. Никога по-рано не бях виждал такова нещо на планетата и за миг се смутих. Но скоро се сетих за причината: на Южния полюс бе лято. Ледената покривка се топеше и облаците, тези непознати в по-голямата част на Барзум метеорологични явления, скриваха светлината. Всъщност това бе едно щастливо обстоятелство, предлагащо ни удобен случай за бягство. Аз устремих кораба към непроницаемата завеса, която природата бе спуснала над този умиращ свят, за да ни скрие от погледа на преследващите ни врагове.
Потопихме се в студената влажна мъгла, без да намаляваме скоростта, и след минута ни заля силната светлина на две луни и милиони звезди. Спуснах кораба хоризонтално в северна посока. Неприятелите ни бяха изостанали близо половин час зад нас и без никаква представа за направлението ни. Бяхме извършили чудо, преминавайки невредими през хиляди опасности.
Избягахме от земята на първородните. През всичките тези векове никой не бе успявал да направи това. Но сега, когато всичко остана зад гърба ни, забравих трудностите, изживените мъки и болки.
— Удивително! — чух до себе си гласа на Ксодор. — Никой не е способен да извърши това освен Джон Картър.
При споменаването на моето име момчето скочи.
— Джон Картър! — извика невярващо то. — Джон Картър! Но човече, Джон Картър, принцът на Хелиум, е мъртъв от години. Аз съм негов син.
Глава XIV
Очите на мрака
Моят син! Не вярвах на ушите си. Изправих се бавно и застанах пред красивия младеж. Сега, когато го гледах толкова отблизо, разбирах защо неговото лице и личност са ме привличали така силно. В точно изваяните му черти откривах следи от несравнимата красота на майка му, а сивите му очи и изражението бяха мои.
Момчето ме гледаше едновременно с надежда и страх.
— Разкажи ми за майка си — помолих го аз, — разкажи ми всичко за годините, през които безпощадната съдба ме лиши от скъпото й присъствие.