С щастлив вик то се хвърли към мен и обви с ръце шията ми. Когато го притиснах до себе си, сълзи на радост овлажниха очите ми. Но не се срамувам и не съжалявам, защото дългият живот ме научи кога човек може да се поддава на слабостта и кога трябва да бъде строг и силен.
— Твоята фигура, твоята смелост, силата на меча ти — каза момчето — знаех ги от дългите разкази на майка ми. Но дори и при такива доказателства аз не можех да повярвам в истината за нещо, което ми изглеждаше толкова невероятно. Знаеш ли кое ме убеди повече от всичко?
— Кое, момчето ми?
— Първите думи, които отправи сега към мен — каза то. — Те бяха за майка ми. Никой друг освен човека, който я обича истински, както неведнъж ми е казвала тя, не би попитал най-напред за нея.
— Сине мой, през тези дълги, мъчителни години едва ли има момент, в който светлият образ на майка ти да не ме е следвал. Разкажи ми за нея.
— Онези, които я познават отдавна, казват, че тя не се е променила. Станала е дори по-красива. Само когато мисли, че не я гледам, лицето й става печално и замислено. Тя винаги мисли за тебе, татко мой, и целият Хелиум тъгува заедно с нея и заради нея. Народът на нейния баща я обича дълбоко. Той е обичал и теб и почита твоята памет като спасител на Барзум.
Всяка година в деня, когато ти си прелетял през един почти мъртъв свят, за да отключиш секрета на онази страшна врата, зад която лежи мощната жизнена сила, става голямо празненство в твоя чест. Но благодарността на хората се смесва с техните сълзи — сълзи на истинска тъга, че творецът на щастието им не е тук, за да сподели радостта от живота. В целия Барзум няма по-велико име от това на Джон Картър.
— А с какво име те назова твоята майка?
— Народът на Хелиум искаше да бъда наречен с името на баща си, но майка ми отказа, защото вие двамата сте избирали заедно името ми и твоето желание трябва да бъде зачетено пред всички останали. Името, с което тя ме зове, е комбинация от нейното и твоето — Карторис.
Ксодор, който бе на кормилото, ме извика:
— Предната част на кораба пада твърде много, Джон Картър. Докато се издигахме под остър ъгъл, това не се усещаше, но сега по хоризонтала става нещо. Явно ударът е отворил един от предните танкове за лъчи.
Повредата се оказа много по-сериозна, отколкото очаквах. Не само ъгълът, под който бяхме принудени да поддържаме предната част, за да запазим хоризонтален курс, пречеше на скоростта ни. Поради бързината, с която се движехме, загубихме голяма част от отблъсквателната си енергия и нямаше да мине и час, когато задната част на кораба рязко щеше да се вдигне нагоре.
Отново поех кормилото за управление и тъй като нямахме друг избор, устремих малката машина на север. Междувременно Карторис и Ксодор работеха при голямата цепнатина и без резултат се опитваха да спрат потока на изтичащите лъчи.
Бе все още тъмно, когато преминахме северната граница на ледената покривка и облаците. Под нас лежеше един типичен марсиански пейзаж. Вълнисти охрени дъна на отдавна мъртви морета, ниски хълмове, мрачни и безмълвни древни градове, огромни развалини, обитавани само от вековните спомени за някогашна мощна раса и от големите бели маймуни на Барзум.
Ставаше все по-трудно да поддържаме хоризонталния курс. Все по-ниско се спускаше предната част на кораба ни, докато не стана необходимо да спрем машината, за да предотвратим лошото падане.
Когато слънцето се показа и светлината на деня прогони мрака на нощта, корабът ни направи един последен слаб опит да се устреми, но се наклони на едната си страна и изкривен под застрашителен ъгъл, се изви в бавен кръг. Носът му се спусна надолу. Хванахме се здраво за перилата и напречните греди и вързахме ремъците си за страничните пръстени. В следващия миг корабът ни се изправи под ъгъл от деветдесет градуса и ние увиснахме на ремъците си с крака, безпомощно люлеещи се високо над повърхността.
Бях близо над контролните уреди и протегнах ръка към лоста, който управляваше отблъсквателните лъчи. Машината се подчини и започнахме бавно да се спускаме към земята.
Измина половин час, преди да стъпим на твърда почва. Право на север от нас се издигаше ниска редица хълмове, към които решихме да се насочим, тъй като те ни даваха по-голяма възможност да се скрием от евентуални преследвачи, ако те попаднеха на следите ни.
Час по-късно бяхме в подножията на хълмовете сред красиви растения, типични за безводните пустинни места на планетата. Изобилието от големи млечнодайни храсти — странни растения, даващи питие и храна на зелените хора, утоли страшния ни глад. После под едрите им корони, които ни прикриваха от скитащи се въздушни разузнавачи, потънахме в сън — за първи път от толкова много часове. Това бе началото на моя пети ден на Барзум, откакто космическата сила ме пренесе от моята селска къща над бреговете на Хъдзън в красивата, но ужасна долина Дор. През цялото това време бях заспивал само два пъти.