Старите, познати звукове, характерни за бита на зелените марсианци, ме изпълниха със спокойствие. Сякаш се бях върнал у дома след дълго отсъствие. Спомних си, когато за първи път ухажвах несравнимата Дея Торис в древните мраморни зали на мъртвия град Корад.
Застанал в сянката на един ъгъл на първия площад, населяван от племето, видях множество войници да излизат от сградите. Те вървяха в една и съща посока към центъра на площада. Познавайки добре обичаите на зелените марсианци, аз реших, че зданието, към което отиват, е или квартирата на главния предводител, или залата за аудиенции, където Джедаят посреща своите подчинени. Във всеки случай беше ясно, че това, което става, е свързано със залавянето на Таркас.
За да стигна до сградата, трябваше да измина по дължина целия ллощад и да пресека един широк булевард. От шума на животните, стигащ до ушите ми, разбрах, че в околните постройки има много хора — навярно няколко общини от голямото племе на южните уорхуни.
Трудно беше да мина съвсем незабелязан, но за да намеря и спася Таркас, ме очакваха много по-големи препятствия. Зданията от южната страна на квартала бяха неосветени и явно ненаселени. Реших да стигна до вътрешния двор през едно от тях. Нищо не се изпречи на пътя ми и аз влязох в един двор, близо до задните стени на източните здания. Натъкнах се на голямо стадо театри, което, необезпокоявано, пасеше мъхообразната растителност — типична за всяка необработваема земя на Марс. Слабият вятър не създаваше опасност животните да ме подушат. Но ако ме усетеха, тяхното квичене и ръмжене щеше да привлече вниманието на хората. Пропълзях в дълбоката сянка на една стена под висящите балкони и стигнах до северните сгради. Първите три етажа бяха ярко осветени, но нагоре всичко тънеше в мрак.
Едничкият ми възможен път минаваше през горните етажи, но до тях можех да стигна само като изкача стените. Достигането до балкона на втория етаж бе сравнително лесно — с един пъргав скок ръцете ми хванаха каменните перила. През отворените прозорци видях зелени хора, налягали върху спалните си копринени или кожени постелки и разговарящи с едносрични думи, които при техните удивителни телепатични способности бяха напълно достатъчни, за да се разбират. Когато се промъкнах по-близо, за да чуя разговора им, един воин влезе в стаята.
— Хайде, Тан Гама — извика той, — ще трябва да отнесем Таркас пред Каб Каджа. Вземи още някой със себе си.
Воинът, към когото бяха отправени думите, стана, направи знак на едного и тримата напуснаха стаята.
Ако можех да ги последвам, бих намерил удобен случай да освободя приятеля си. Но сега поне знаех къде е затворен. Вдясно от мен една балконска врата водеше навътре в сградата. Аз се промъкнах в края на неосветен вестибюл. Беше широк и извеждаше право до срещуположната страна на сградата. От двете му страни бяха вратите на различни апартаменти.
Едва влязъл, видях трима войници в другия край — моите познати от стаята. Един завой надясно ги скри от погледа ми. Последвах ги, макар че постъпката ми беше твърде безразсъдна. Почувствах, че съдбата е добра към мен и щом ми открива такъв случай, аз не бива да го изпускам.
В далечния край на коридора открих една спираловидна стълба. Тримата очевидно бяха напуснали етажа по нея. Доколкото познавах навиците на марсианците, допуснах, че те са слезли надолу.
Сам аз някога бях пленник на жестоките северни уорхуни и споменът за подземния затвор, в който лежах, още не ме е напуснал. Затова смятах, че Таркас лежи в тъмните ями на някое съседно здание и че в тази посока ще открия следите на тримата войници, водещи ме към неговата килия.
Не сгреших. В дъното на стълбата, или по-точно при площадката на долния етаж, видях пътя към подземията и трепкащата светлина на един факел ми откри присъствието на войниците.
Следвах на безопасно разстояние светлината на факела им. Пътят вървеше през лабиринт от извити коридори, осветени само от тази слаба светлина. Бяхме изминали около стотина метра, когато групата сви надясно към една врата. Ускорих крачките си дотолкова, доколкото ми позволяваше тъмнината, и скоро стигнах до отворена врата. През малката цепнатина видях да снемат веригите, оковаващи за стената великия Таркас.
Блъскайки го грубо помежду си, те напуснаха стаята така бързо, че едва не се натъкнаха на мен. Успях да избягам по коридора в посоката, по която ги бях следвал, извън обсега на слабата светлина.
Предполагах, че ще се върнат с Таркас по същия път, което би ги отвело далече от мен. Но, уви, те тръгнаха право срещу мен. Трябваше да побързам пред тях. Не смеех да се скрия в мрака на някой от страничните коридори, защото щях да ги загубя. А и случаят би могъл да ме отведе точно в онзи коридор, по който те ще минат.