С периферното си зрение видях как Форсайт се навежда напред. Винаги го правеше, преди да възрази. Но по някаква причина този път не протестира. Обърнах се към него, като все още очаквах възраженията му, но видях как Ланкфорд се бе пресегнал от стола си до парапета, за да докосне Форсайт по рамото. Ланкфорд, детективът, казваше на Форсайт, прокурора, да не протестира.
— Не мисля.
Обърнах се пак към свидетелката. Не разбирах това, което току-що бях чул.
— Съжалявам — казах. — Би ли повторила?
— Казах — не — отговори Трина.
— Твърдиш, че не познаваш агент от Агенцията за борба с наркотиците на име Джеймс Марко?
— Точно така. Не го познавам.
— И дори не си го виждала?
— Доколкото знам — не, освен ако не е бил под прикритие или нещо такова и не се е представял с друго име.
Обърнах се към Сиско на първия ред. Очевидно Марко по някакъв начин се бе добрал до Трина Рафърти и исках да знам как. Но по-наложително от това обяснение бе да реша какво да правя в момента. Можех да разбия собствения си свидетел, но на съдебните заседатели това нямаше да им хареса.
Реших, че нямам избор.
— Трина — казах, — не ми ли каза при предишните ни разговори, че си била таен информатор, който е работил за агент Марко от Агенцията за борба с наркотиците?
— Ами, казах ви много неща, защото ми плащахте наема. Казвах ви каквото искахте да чуете.
— Не, това…
Спрях и се опитах да остана спокоен. Марко и Ланкфорд не само че бяха стигнали до нея, но я бяха превърнали в оръжие за масово унищожение. Ако не успеех да спася тези показания, цялата ми защита щеше да се срути.
— Кога за последен път говори с агент Марко?
— Не го познавам, така че не съм говорила с него.
— Казваш на съдебните заседатели, че нямаш представа кой е агент Джеймс Марко?
— Съжалявам, нямам. Имах нужда от подслон и храна. Може и да съм ви казала някои неща, за да получа нещо от вас.
И преди ми се бе случвало свидетел да се отметне. Но никога така драматично и с толкова фатални последици за делото. Хвърлих поглед към клиента ми на банката на защитата. Той изглеждаше объркан. Преместих очи и към Дженифър. На лицето й бе изписано неудобство — тя се чувстваше неудобно заради мен.
Обърнах се към съдията, която бе също объркана. Направих единственото възможно в тази ситуация.
— Ваша Чест, нямам повече въпроси — казах.
Бавно се върнах на адвокатската маса, като се разминах с Форсайт, който всеки момент щеше да увеличи щетите. Докато вървях по тясната пътека между празната банка на обвинението и столовете покрай парапета, трябваше да мина покрай Ланкфорд. Чух как си мънка нещо под носа.
— Ммм мммм мммммм…
Само аз можех да го доловя. Спрях, направих крачка назад и се наведох към него.
— Какво каза? — попитах го шепнешком.
— Казах — продължавай в същия дух, Холър — прошепна той в отговор.
Форсайт започна своя разпит, като попита Трина Рафърти дали двамата някога са се срещали. Отидох до мястото си и седнах. Единственото хубаво последствие от това, че прокурорът скочи веднага да говори със свидетелката, беше, че нямах възможност да кажа на клиента си колко са се влошили нещата за нас. Фиаското с Рафърти бе като удар в слънчевия сплит на делото. Дори без Форсайт да натрупа още негативи, а той щеше да го направи, вече бях загубил важно доказателство за връзката на Марко и Глория Дейтън. А към тази щета се добавяше и обида. Трина намекваше, че съм насърчавал лъжесвидетелстване — плащал съм наема й, за да лъже.
По всичко личеше, че Форсайт смята, че като унищожи мен, ще унищожи и тезата. Почти всичките му въпроси към Трина се въртяха около това, че съм й наредил какво да каже пред съда в замяна на осигурена квартира само на две пресечки от полицейската административна сграда. Толкова се разгорещи, че ми даде възможност да спася нещата. Ако успеех да покажа, че е излъгала, имах добър шанс поне в очите на съдебните заседатели да подкопая обвиненията й срещу мен.
Форсайт свърши за петнайсет минути, след като аз започнах да възразявам на почти всеки негов въпрос на базата на това, че вече е зададен и му е отговорено. Само мъртъв кон може да се бие повече. Най-накрая той се отказа и си седна.
Станах бавно, за да отговоря, и тръгнах към катедрата като обречен към ешафод.
— Госпожице Рафърти, казахте адреса на апартамента си, на който твърдите, че плащам наема. Кога се преместихте там?