— През декември, точно преди Коледа.
— А помните ли кога се запознахме?
— Беше след това. Мисля, че през март или април.
— Тогава как съм плащал наема ви, след като сме се запознали три или четири месеца, след като сте се нанесли?
— Защото познавате другия адвокат и точно той ме уреди с този апартамент.
— И кой е този адвокат?
— Слай. Господин Фългони.
— Имате предвид Силвестър Фългони младши?
— Да.
— Да не би да казвате, че Силвестър Фългони младши представлява господин Ла Кос заедно с мен?
Посочих клиента си, докато задавах въпроса с овладяно учудване в гласа си.
— Ами не — каза тя.
— Тогава кого представляваше той, когато ви е уредил с този апартамент, както твърдите?
— Хектор Мойя.
— Защо господин Фългони ви уреди с този апартамент?
Форсайт протестира с аргумента, че делото на Мойя няма никаква връзка. Аз, разбира се, настоях за обратното, като цитирах още веднъж алтернативната хипотеза на защитата, която представях. Съдията отхвърли възраженията и аз отново зададох въпроса.
— Заради същото — каза Трина. — Искаше да кажа, че Глория Дейтън ми е споделила, че агент Марко я е накарал да подхвърли оръжие в хотелската стая на Хектор.
— И твърдите, че това никога не се е случвало, че господин Фългони си го е измислил?
— Точно така.
— А не свидетелствахте ли само преди минути, че никога не сте чували за агент Марко? А сега казвате, че господин Фългони ви е наредил да твърдите нещо, свързано с него?
— Не съм казала, че не съм чувала за него. Казах, че никога не съм го виждала и никога не съм му давала никакви сведения. Има разлика.
Кимнах. Бях справедливо упрекнат.
— Госпожице Рафърти, някой от правораздавателните институции да ви се е обаждал или да ви е посещавал през последните двайсет и четири часа?
— Доколкото знам — не.
— Някой да се е опитвал да ви сплаши и да промени показанията ви днес?
— Не, казвам истината.
Бях го представил на съдебните заседатели по възможно най-добрия начин, дори под формата на поредица от отрицания. Надявах се, че инстинктивно ще усетят, че Трина Рафърти е лъжкиня, че е притисната от някой да лъже. Реших, че е прекалено рисковано да продължа, и свърших с въпросите.
Докато се връщах към мястото си, прошепнах на Ланкфорд:
— Къде ти е шапката?
Продължих към Сиско, наведох се и също му прошепнах:
— Виждал ли си Уитън?
Той поклати глава.
— Още не. Какво искаш да направя с Трина?
Форсайт нямаше повече въпроси, така че съдията тъкмо освобождаваше Рафърти. Сиско я бе взел сутринта от апартамента й и я бе докарал в съда, който бе на три пресечки от дома й.
— Върни я у тях. Виж дали няма да ти каже нещо.
— Искаш да съм мил?
Поколебах се само за миг. Знаех докъде могат да доведат заплахите и натискът, идващи от хора като Марко и Ланкфорд. Ако съдебните заседатели също го осъзнаеха, с отмятането си на свидетелската банка тя можеше да се окаже по-полезна, отколкото ако беше казала истината.
— Да, бъди мил.
Над рамото на Сиско видях как детектив Уитън влиза в залата и сяда на задния ред. Точно навреме.
36.
Като главен разследващ на убийството на Глория Дейтън детектив Марк Уитън бе присъствал на по-голямата част от процеса. Често седеше пред парапета до Ланкфорд. Само че не бях забелязал двамата да се държат като част от един отбор — този на обвинението. Уитън изглеждаше затворен, почти надменен с Форсайт, Ланкфорд и всички, свързани с делото. По време на почивките го бях виждал да отива сам пеша до административната сграда на полицията. Веднъж дори го зърнах в заведението на Пийт да обядва сам.
Уитън беше следващият свидетел, когото бях призовал. Вече бе давал показания ден и половина, когато обвинението представяше тезата си. Форсайт го ползва основно за да представи улики като видеозаписа от разговора с Ла Кос. В известен смисъл той бе разказвачът на историята на прокуратурата и затова неговите показания бяха много по-дълги от тези на всички останали свидетели.
Тогава бях ограничил питанията си до обстоятелствата по заснемането на разговора, като повторих много от въпросите, които бях задал на Уитън и по време на изслушването по молбата ми видеото да не се приема като доказателство. Исках съдебните заседатели да го чуят как отрича, че Ла Кос е бил заподозрян, когато детективът и партньорът му почукват на вратата на Андре. Знаех, че никой няма да повярва в това, и се надявах така да посея семето на недоверието в официалното разследване, което да избуи по време на представянето на защитната теза.