— Поръчахме разпечатки за айфона, защото намерихме сметки за него в апартамента и знаехме номера. А за еднодневките нямаше как да го направим, защото нямахме нито номерата, нито апаратите. Нямаше откъде да започнем.
Кимнах, сякаш научавам всичко това току-що и започвам да разбирам по-добре трудностите, които е трябвало да преодолява Уитън, работейки по този случай.
— Добре, да се върнем на айфона. Поръчали сте разпечатки, намерили сте сметки и на местопрестъплението. Проучихте ли ги за улики?
— Да.
— Намерихте ли обаждания до или от господин Ла Кос на айфона?
— Не.
— А някакви други, които да са важни за разследването или поне да си струва да се отбележат?
— Не.
Млъкнах и направих физиономия, докато си преглеждах записките. Исках съдебните заседатели да си помислят, че съм притеснен от последния отговор на детектива.
— Разпечатките, които сте поръчали, са съдържали всички входящи и изходящи обаждания от този апарат, нали така?
— Да.
— Дори от наземните линии?
— Да, успяхме да получим и тях.
— И сте ги проучили?
— Да.
— Открихте ли обаждания, независимо дали входящи, или изходящи, които да се окажат важни за разследването?
Форсайт възрази, че повтарям едни и същи въпроси. Съдията ми каза да продължа нататък. Помолих Уитън да намери сред документите разпечатка от три страници на обажданията на айфона на Глория.
— Това вашите инициали ли са в долния десен ъгъл на първата страница на този документ?
— Да.
— И сте написали датата двайсет и шести ноември?
— Да.
— Защо?
— Тогава получих разпечатката от мобилния оператор.
— Това е четиринайсет дни след убийството. Защо се е забавила толкова?
— Трябваше да получа заповед за обиск, преди да я поискам. Това отне известно време, след това на мобилния оператор му трябваше технологично време, за да я направи.
— Значи докато получите тези документи, Андре ла Кос вече е бил арестуван и обвинен в убийство, така ли е?
— Така е.
— И сте вярвали, че сте хванали убиеца?
— Да.
— Тогава за какво са ви били тези разпечатки?
— Разследването винаги продължава и след ареста. В този случай бяха проверени всички следи и продължихме по тези, които ни вършеха работа. Докладът по телефонните разпечатки е една от тях.
— А намерихте ли в тях обаждания, свързани с господин Ла Кос?
— Не.
— Нито едно?
— Нито едно.
— А някой от изброените тук повече от двеста номера има ли някакъв принос към разследването?
— Не, господине, няма.
— Между другото, как са подредени тук номерата?
— По честота на звънене. Тези, на които се е обаждала най-често, са най-отгоре и надолу честотата се снижава.
Обърнах на последната страница и помолих Уитън да направи същото.
— Значи тук, на последната страница, са номерата, на които тя е звънила само по един път?
— Правилно.
— За какъв период?
— Заповедта беше за последните шест месеца.
Кимнах.
— Детектив, нека ви обърна внимание върху деветия номер отдолу нагоре на третата страница. Можете ли да го прочетете на съдебните заседатели?
Чух шумолене на хартия. Форсайт бе решил, че правя нещо повече от това да губя времето на съда, и разгърна своето копие от документа.
— 213-621-6700 — прочете Уитън.
— И кога е избран този номер от айфона на Глория Дейтън?
Уитън присви очи, докато четеше.
— В 18:47 на 5 ноември.
Форсайт разбра какво се опитвам да направя и стана, за да възрази.
— Каква приложимост има това, Ваша Чест? — каза той настойчиво. — Позволихме на защитата голяма свобода, но къде са границите? Той вече прекалява — изброява подробности от триминутен разговор. Това няма нищо общо с делото, нито с обвиненията срещу клиента му.
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ваша Чест, господин Форсайт знае много добре какво целя и не иска съдебните заседатели да го видят, защото разбира, че къщата от карти, която представлява тезата на обвинението, е в сериозна опасност.
Съдията събра пръстите на двете си ръце пред себе си.
— Покажете връзката, господин Холър. И по-бързо.