Не мисля, че през хилядите часове, прекарани из съдебните зали, някога съм имал такъв момент на яснота. Но от мига, в който Ланкфорд произнесе името „Джеймс Марко“, разбрах, че ако оживее, клиентът ми ще бъде свободен. Погледнах записките си и се опитах да се овладея, преди да продължа.
И тогава Форсайт бавно се изправи, като че ли инстинктивно усещаше, че трябва да спре това, но не беше сигурен какво да направи. Помоли двамата с него да се приближим към катедрата на съдията и Легоу ни привика при себе си. Когато отидохме там, съдията очевидно съчувстваше на премеждието, в което се бе озовал прокурорът.
— Ваша Чест — каза той, — бих искал да помоля за петнайсет минути почивка, за да мога да поговоря с детектива си.
— Няма да стане, господин Форсайт — отвърна Легоу. — В момента той е на свидетелската банка. Нещо друго?
— Саботират ме, Ваша Чест. Това…
— Кой го прави — господин Холър или детективът ви?
Форсайт замръзна.
— Обратно по местата, господа. Господин Холър, продължете със свидетеля.
Върнах се на катедрата. Форсайт седна и се загледа право пред себе си, опитваше се да събере сили за това, което предстоеше.
— Казахте, че агент Марко ви е наредил да следите случая, така ли е? — попитах Ланкфорд.
— Да — отвърна той.
— Защо?
— Защото искаше да знае всичко за разследването на убийството на Глория Дейтън.
— Той я е познавал?
— Каза ми, че е била негова информаторка преди много време.
Отметнах в записките си едно от нещата, които исках да постигна чрез показанията на Ланкфорд. Погледнах към съдебните заседатели. Всичките дванайсет, както и двете резерви, бяха като приковани. Аз също. Бях предпочел Ланкфорд пред Марко, защото бе по-слабото звено в конспирацията. Той бе видял видеото от къщата на Стергос и знаеше, че е човекът с шапката. Знаеше също, че единственото му спасение е да се опита да премине внимателно през този разпит, без да падне в капана на лъжесвидетелството и без сам да уличи себе си в нещо.
— Да се върнем малко назад — казах. — Запознат сте със записа, направен от охранителните камери в хотел „Бевърли Уилшър“, на който се вижда Глория Дейтън във вечерта, в която е била убита, нали?
Ланкфорд затвори очи и остана дълго така. След това ги отвори.
— Да.
— Говоря за клипа, който бе показан за първи път пред съдебните заседатели вчера.
— Да, знам.
— Кога видяхте този запис за първи път?
— Преди около два месеца. Не си спомням датата.
— Вчера свидетелят Виктор Хенсли, началник на охраната в хотела, каза, че на записа се вижда, че Глория Дейтън е следена в мига, в който напуска хотела. Имате ли мнение по този въпрос?
Форсайт възрази, защото въпросът бил подвеждащ и извън познанията и компетентността на Ланкфорд. Съдията отхвърли възражението му и аз зададох въпроса още веднъж.
— Смятате ли, че Глория Дейтън е следена вечерта, когато е била убита?
— Да — отвърна Ланкфорд.
— И защо?
— Защото аз я следях.
След този отговор последва може би най-оглушителната тишина, която бях чувал в съдебна зала.
— Да не би да казвате, че човекът с шапката на този запис сте вие?
— Да. Аз съм човекът с шапката.
Последва нова отметка в записките ми и нова оглушителна тишина. Осъзнах, че Ланкфорд може би се освобождава от демоните си, като разказва това, но досега не бе признал да е извършил нищо, което съставлява престъпление. Продължаваше да ми отправя същия умолителен поглед. Все повече ми се струваше, че в такива моменти двамата постигаме негласно споразумение. Дадох си сметка, че става въпрос за видеото. Той не искаше да го пускам. Искаше сам да разкаже историята като добър свидетел, а не да му навра записа от къщата на Стергос в гърлото, докато го разпитвам.
Бях склонен да приема сделката.
— Защо следяхте Глория Дейтън?
— Беше ми наредено да я намеря и да разбера къде живее.
— От агент Марко ли?
— Да.
— Каза ли ви защо?
— Не. Не веднага.
— Какво ви каза?
Форсайт отново възрази, защото съм искал информация втора ръка. Съдията каза, че ще позволи този въпрос да бъде зададен и аз си спомних какво бе казал Адвоката предната вечер — че преценката на съдията е разтегливо понятие. Без съмнение вече се бях наместил вътре в него.