— Още две неща — казах делово. — Опитай да влезеш в стаята преди Шели и седни отляво на съдията.
— Добре — каза тя колебливо. — Защо?
— Заради особеностите на двете мозъчни полукълба. Хората са по-сговорчиви с тези, които им стоят отляво.
— Стига бе!
— Напълно сериозен съм. Когато произнасям заключителна реч пред съдебни заседатели, се изтеглям максимално вдясно. Така че за повечето да съм от лявата им страна.
— Това е откачено.
— Опитай. Ще видиш.
— Невъзможно е да се докаже.
— Казвам ти. Има научни опити и изследвания. Можеш да провериш в Гугъл.
— Нямам време. Какво е другото нещо?
— Ако се почувстваш достатъчно уверена пред съдията, кажи му, че ще приключим много бързо, ако се откажем от съдействието. Ако Диърдри не трябва да свидетелства срещу приятеля си, според мен ще успеем да я убедим. Дори сме съгласни на същите условия за присъдата, но да няма съдействие. И кажи на съдията, че Шели няма нужда от това. Има СРС-та и за тримата. Има и ДНК проба на приятеля на Диърдри от изследванията след предполагаемото изнасилване. Заковала ги е дори без нейните показания. Няма нужда от Диърдри.
— Добре. Ще опитам. Но се надявах, че това ще е първото ми наказателно дело.
— Не го искаш, повярвай ми. Искаш да спечелиш първото си дело. Пък и осемдесет процента от наказателното право е да измислиш как да не стигнеш до процес. А останалата част…
— … е игра на ума. Да, знам това.
— Успех.
— Благодаря, шефе.
— Не ме наричай „шефе“. Ние сме партньори, забрави ли?
— Добре.
Прибрах телефона и започнах да обмислям предстоящия разговор със Стейси Камбъл. Вече минавахме покрай фермерския пазар, бяхме почти стигнали. След малко забелязах, че Ърл непрекъснато ме гледа в огледалото за обратно виждане. Правеше го, когато има да ми казва нещо.
— Какво има, Ърл?
— Мислех си за това, което каза по телефона. За хората, които ти стоят отляво.
— И?
— Ами веднъж, още когато работех на улицата, към мен се приближи един тип с пистолет. Искаше да ми ограби стоката.
— И?
— Ами по онова време някой гърмеше хората и им обираше парите и стоката. Просто ги нацелваше в главата и ги ограбваше. И аз си помислих — това е същият човек и сега ще ме очисти.
— Страшничко. Какво стана?
— Разубедих го. Просто му разказах за дъщеря си, която току-що се е родила, ей такива работи. И му дадох стоката си, а той просто побягна. След това го арестуваха за другите убийства и видях снимката му по телевизията. Той беше. Мъжът, който ме ограби.
— Извадил си късмет, Ърл.
Той кимна и ме погледна отново в огледалото.
— Та значи той ми беше отдясно, а аз на него — отляво, когато ме приближи. И го убедих да не ме убива. Връзва се с онова, което разказа. Той се съгласи да не ме убива.
Кимнах с разбиране.
— Гледай да го разкажеш това на Бълокс следващия път, като я видиш.
— Ще й разкажа.
— Добре, Ърл. Радвам се, че си го разубедил.
— Да, аз също. Майка ми и дъщеря ми — и те.
9.
Пристигнах в „Препечена филийка“ по-рано от уговореното, изчаках десет минути за маса и след това седнах на нея и пих кафе цели четирийсет и пет минути. Имаше опашка от хипстъри от Западен Холивуд: изобщо не бяха щастливи, че монополизирам заветната маса, а дори не поръчвам храна. Седях приведен и си четях електронната поща до 13:30, когато Стейси Звездооката се пльосна на стола срещу мен, обвита в гъст облак парфюм.
Прическата, която си бе направила, беше сребърноруса щръкнала перука със синкави нюанси по краищата. Отиваше на ужасно бледата й, почти синкава кожа и броката вместо сенки на клепачите. Предположих, че хипстърите, които ме мразеха, задето им заемам масата, вече бяха пред апоплектичен удар. Стейси Звездооката изобщо не се вписваше в обстановката. Изглеждаше като избягала от корицата на албум на глемрок банда от 70-те години на миналия век.
— Значи ти си адвокатът — каза тя.
Усмихнах се съвсем делово.
— Аз съм.