И ме посочи с пръст, а с другата ръка се хвана за облегалката на стола, сякаш за да събере сили, в случай че му се наложи да бяга. Вдигнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен.
— Идвам с мир.
Беше най-много на двайсет и пет. Мъчеше се да си пусне козя брадичка и бе с тениска на „Доджърс“. Беше очевидно, че няма да ходи в съда днес — а може би всеки ден беше така.
— Какво искаш? — попита той.
Направих две крачки към бюрото му. То беше огромно, прекалено голямо за стаята, вероятно останало от баща му и някоя негова по-просторна и по-хубава кантора. Издърпах един от столовете пред бюрото и седнах.
— Не сядай. Няма да…
Но аз вече бях седнал.
— Добре, казвай.
Кимнах възпитано, посочих съм бюрото и казах:
— Хубаво е. Наследство от стареца, а?
— Какво искаш?
— Казах ти. Идвам с мир. Какво толкова се стягаш?
Той изсумтя раздразнено.
— Не ми харесва да ми нахлуват в личното пространство така. Това е адвокатска кантора. И ти не би искал… О, чакай, та ти дори нямаш кантора! Гледах филма.
— Не съм нахлул. Нямаше секретарка. Извиках и след това просто влязох.
— Казах ти, на обяд е. Сега е обедната й почивка. Давай да приключваме по-бързо, а? Какво искаш? Казвай и се махай.
— Виж сега — започнах. — Дойдох, защото започнахме зле и искам да се извиня. Грешката беше моя. Отнасях се към теб — а и към баща ти — сякаш сме врагове по този случай. Но не мисля, че трябва да продължим така. Затова съм тук, за да сключа мир и да видя дали няма да можем да сме си полезни. Нали се сещаш — аз ти показвам моите карти, ти ми показваш твоите.
Той завъртя глава.
— Не, няма да стане. Аз имам случай, а ти имаш и аз не знам какво, но няма да работим заедно.
Наведох се напред и се опитах да го погледна в очите, но очите му не се спираха на едно място.
— Имаме общи мотиви, Слай. Твоят клиент Хектор Мойя и моят клиент Андре ла Кос само ще спечелят, ако работим заедно и си споделяме информация.
Той пак завъртя глава.
— Не мисля.
Огледах стаята и забелязах дипломите му в рамки на стената. Шрифтът беше прекалено дребен, за да го прочета от разстояние, но не мислех, че си имам работа с възпитаник на Бръшляновата лига. Реших да му споделя част от мислите си, за да видя какво ще стане.
— Моят клиент е обвинен в убийството на Глория Дейтън, която е важна личност във вашата молба за лично явяване пред съда за протестиране на присъдата. Работата е там, че според мен не я е убил той.
— Е, браво на теб. Но това не е наша грижа.
Започвах да подозирам, че „наша“ не се отнася до него и Хектор Мойя. Отнасяше се до семейство Фългони — Господин Вътре и Господин Вън. Само че господин Вън не можеше да различи протестиране на присъда от обжалване и следователно не разговарях с когото трябва.
Реших да му задам големия въпрос. Въпросът, който се появи, когато видях голямата картина.
— Отговори ми само на един въпрос и ще си тръгна. Миналата година опитахте ли се да призовете Глория Дейтън, преди да я убият?
Фългони завъртя глава за пореден път.
— Няма да говоря с теб за нашето дело.
— На Валенцуела ли поръча да занесе призовката?
— Казах ти, няма да говоря…
— Виж, можем да сме си полезни и…
— Тогава говори с баща ми и се опитай да убедиш него. На мен не ми е позволено да обсъждам нищо с теб. Просто стани и се махни оттук.
Изобщо не помръднах от стола. Само се взирах в него. Той направи жест с ръце, сякаш ме изблъскваше навън.
— Моля те, върви си.
— Някой заплашва ли те, Слай?
— Да ме заплашва? Какво имаш предвид?
— Защо си подправил призовката, която си дал на Валенцуела да занесе на Кендъл Робъртс?
— Няма да ти кажа нито една шибана дума повече — почти викна той.
— Добре, тогава ще говоря с баща ти. Обади му се и го сложи на високоговорител.
— Не мога да му се обадя. В затвора е.
— Защо да не можеш? Снощи си говорих по телефона с него.
— Може само след полунощ.
— Стига, пич. Има мобилен в килията. Половината ми клиенти също имат. То пък голямата тайна.
— Във Викторвил имат заглушител. И баща ми си има човек, който го изключва, но само след полунощ. А щом имаш клиенти с телефони, знаеш, че не можеш да им звъниш. Те се обаждат. Когато е безопасно.