Но бягството се отложи, докато минавах през Лоръл Каниън. Дженифър ми се обади, за да ми каже, че е получила съобщението ми и инструкциите ми да спре с проучването за Марко.
— Поразпитах из съда за случаите, по които е работил отделът му, защото информацията в PACER ми се стори непълна — обясни тя. — Обзалагам се, че някой от писарушките, с които говорих, му се е обадил и го е предупредил.
— Всичко е възможно. Та засега проучвай само Мойя.
— Разбрах.
— Можеш ли да ми пратиш всичко, което си събрала, до края на деня? Утре ме чака дълъг път до затвора и бих могъл да запълня времето с малко четене.
— Ще ти пратя…
Каза го колебливо. Сякаш имаше още нещо, което искаше да ми съобщи.
— Нещо друго? — попитах аз.
— Не знам. Всъщност все още се чудя дали вървим в правилната посока. Мойя е по-добра цел за нас от Агенцията за борба с наркотиците.
Разбирах какво има предвид. Да хвърлим подозренията върху Мойя в предстоящия процес щеше да е много по-лесно и вероятно по-ползотворно, отколкото да осветяваме делата на федерален агент. Арънсън се движеше по тънката граница между търсене на истината и опита за постигане на присъда в полза на клиента. Което невинаги е едно и също.
— Знам какво имаш предвид — казах. — Но понякога трябва да се довериш на инстинктите си, а моите ми казват, че това е правилната посока. Ако съм прав, истината ще направи Андре свободен.
— Надявам се.
Стори ми се, че не е убедена. А може би я тревожеше нещо друго.
— Имаш ли проблем с това? — попитах. — Ако имаш, аз ще се оправя, а ти се занимавай с другите клиенти.
— Не, нямам проблем. Просто ми е малко странно, нали разбираш? Всичко е наопаки.
— Кое е наопаки?
— Ами добрите може да се окажат лоши. А лошият в затвора може да е най-голямата ни надежда.
— Да, странно е.
Напомних й да ми прати каквото е намерила преди да тръгна за Викторвил следващата сутрин. Тя обеща и двамата затворихме.
След петнайсет минути спрях на паркинга на върха на Фриман Каниън. Взех бинокъла от жабката, заключих колата и тръгнах надолу, а след това оставих утъпкания път и поех към мястото ми за наблюдение. Но когато стигнах, видях, че камъкът, който бях оставил там, е местен. Някой бе ползвал полянката, най-вероятно за сън. Високата трева бе смачкана като от спален чувал. Огледах се внимателно, за да се уверя, че съм сам, и върнах камъка на мястото му.
Тренировката по футбол долу току-що започваше. Вдигнах бинокъла и го насочих към северната врата. Вратарката имаше червена коса, вързана на конска опашка. Не беше Хейли. Проверих другата врата, но и там вратарката не беше дъщеря ми. Зачудих се дали вече не играе на друг пост и започнах да оглеждам терена и играчките една по една, но пак не я открих.
Пуснах бинокъла да виси на шията ми и извадих телефона. Обадих се на служебния телефон на бившата ми жена в прокуратурата във Ван Найс. Секретарката ми каза да почакам, след това се обади пак и ми съобщи, че Маги Макфърсън е в съда. Знаех, че това не е вярно, защото Маги се занимаваше със завеждане на нови случаи и вече не се явяваше по дела — едно от многото неща, за които ме държеше отговорен в нашите отношения, ако те изобщо съществуваха на този етап.
Опитах се да се обадя на мобилния й телефон, макар да ми бе казала никога да не й звъня на него през работно време, освен ако случаят не е спешен. Но този път вдигна.
— Майкъл?
— Къде е Хейли?
— Какво искаш да кажеш? Вкъщи си е. Току-що говорих с нея.
— Защо не е на тренировката по футбол?
— Какво?
— На тренировката по футбол. Няма я. Да не е контузена или болна?
Настъпи мълчание в което проумях, че всеки момент ще науча нещо, което като баща вече би трябвало да знам.
— Добре е. Отказа се от футбола преди месец.
— Какво? Защо?
— Ами защото предпочита да язди и не може да ходи и на двете тренировки и да се справя с училището. Затова се отказа. Мисля, че ти казах. Пратих ти имейл.
Благодарение на множеството юридически организации, в които членувах, и на множеството клиенти, които имаха мейла ми, в електронната си поща имах повече от десет хиляди съобщения. Съобщенията, които бях разчистил по-рано, докато чаках в прокуратурата, бяха само върхът на айсберга. Имах толкова много непрочетени писма, че сигурно бях получил мейл и за това, но не го бях видял. Макар че обикновено не пропусках нищо от Маги или от дъщеря ми. Но не бях напълно сигурен, за да споря, затова продължих нататък.