— Не, наистина. Невинен е. Не го е направил и ще го докажа. Ако Хей е там, може би…
— Не знам. Ще си помисля. Тя е на училище и не искам да изпуска. Освен това и преместването…
— Елате за присъдата. И двете.
— Виж, трябва да затварям. Натрупа се опашка от полицаи.
Полицаите, които идваха в кабинета й, за да си предадат случаите.
— Добре, но си помисли.
— Добре. А сега трябва да затварям.
— Почакай, само още нещо. Можеш ли да ми пратиш снимка на Хейли на онзи кон? Просто искам да я видя.
— Разбира се. Ще ти пратя.
Тя прекъсна връзката. Взирах се известно време във футболното игрище и превъртах разговора ни като се опитвах да осмисля всички новини за дъщеря ми. Спомних си какво ми бе казал Сийгъл за преодоляването на вината. Осъзнах, че някои неща е по-лесно да се кажат, отколкото да се направят — някои са невъзможни.
24.
В седем вечерта тръгнах надолу по хълма към пазарчето в подножието на Лоръл Каниън. Повиках такси и изчаках петнайсет минути, през които четях обявите на корковото табло там. Таксито ме качи на хълма и след това се спусна надолу към Долината. Накарах шофьора да ме остави на булевард „Вентура“ до Колдуотър Каниън. Оттам въврях пеша последните пет пресечки до „Флекс“ и пристигнах в студиото по йога малко преди осем.
Кендъл Робъртс се въртеше около рецепцията и вършеше последни задължения преди да затвори. Косата й бе вдигната на кок, през който бе промушен молив. Курсистите от последното занимание се изнизваха през вратата с навити гумени постелки под мишница. Влязох, привлякох вниманието й и я попитах дали можем да поговорим, след като заключи. Тя се поколеба. Не я бях предупредил, че ще намина.
— Гладна ли си? — попитах.
— Имах четири занимания едно след друго. Умирам от глад.
— Била ли си някога в „Катцу-я“ надолу по улицата? Много е добро. Продават суши, ако обичаш такава храна.
— Обожавам суши, но не съм била там.
— Дали да не отида да запазя маса, а ти ела когато приключиш.
Тя пак се поколеба, сякаш все още се опитваше да отгатне мотивите ми.
— Няма да те задържам дълго — обещах й.
Най-накрая тя кимна.
— Добре, ще дойда. Може да се забавя петнайсетина минути. Трябва да се освежа.
— Спокойно. Обичаш ли саке?
— Обожавам го.
— Топло или студено?
— Ами студено.
— Ще се видим там.
„Катцу-я“ беше претъпкано от любители на суши. Нямаше свободни маси, но запазих два стола на суши бара. Поръчах саке и салата от краставици, извадих телефона си и зачаках Кендъл.
Бившата ми жена ми бе пратила по мейла снимка на дъщеря ми на кон. Хейли се бе навела над главата на животното. Конят беше черен с бяла ивица на носа. И той, и момичето бяха прекрасни. Почувствах се горд, но снимката още повече увеличи болката ми от предстоящото местене в окръг Вентура.
Написах съобщение на дъщеря ми. Тя си четеше мейлите един-два пъти в седмицата, а ако исках посланието да стигне до нея без закъснение, трябваше да й напиша есемес.
Казах й, че майка й ми е пратила снимка на нея и коня й и че съм горд, че така сериозно се е захванала с езда. И че съм чул за преместването и съжалявам, че ще е толкова далеч, но разбирам, че така трябва. Попитах я дали може да я гледам по време на тренировки и с това приключих. Пратих съобщението и глупаво се надявах, че ще получа отговор, след като телефонът ми каза, че е предадено.
Тъкмо се канех да напиша нов есемес и да я питам дали е получила първия, когато Кендъл внезапно се появи на празния стол до мен. Прибрах телефона в джоба си и станах, за да я посрещна, като успешно избегнах срама, който щеше да ми навлече второто съобщение.
— Здрасти — каза весело Кендъл.
Беше се преоблякла в дънки и риза. Косата й бе пусната и изглеждаше страхотно.
— Здравей — отвърнах. — Радвам се, че успя да дойдеш.
Тя ме целуна по бузата, докато се наместваше до мен на стола. Беше неочаквано, но мило. Налях й саке, чукнахме се и отпихме. Наблюдавах лицето й за отрицателна реакция на сакето, но очевидно приемаше избора ми.
— Как си? — попитах я.
— Добре. Имах хубав ден. Ами ти? Малко се изненадах да те видя в студиото тази вечер.
— Ами трябва да поговорим за нещо, но нека първо поръчаме.
Разгледахме заедно менюто и Кендъл си избра три различни вида пикантна риба тон, а аз се спрях на калифорнийски и краставични рулца. Преди изборите водих дъщеря ми в „Катцу-я“, тъй като вкусът й бе започнал да става по-изтънчен и палачинките в сряда вечер вече не бяха такава атракция. В сравнение с нейните, моите интереси към храната бяха ограничени, плюс това така и не можех да проумея как хората ядат сурова риба. Но за тези, които не бяха настроени така авантюристично, имаше много други неща за ядене. Сакето е друга работа. Харесвам го и топло, и студено. Бях на третата чаша, когато един от готвачите най-накрая дойде при нас и прие поръчката. Бързото пиене като че ли се дължеше донякъде на причината да съм тук и на разговора, който се чувствах длъжен да проведа с Кендъл.