— Какво има? — каза тя, след като умело използва клечките, за да опита салатата от краставици, която бях поръчал. — Като последния път е. Нямаше нужда да биеш път дотук, за да ме видиш.
— Не, исках да те видя — казах. — Но също така трябва да поговоря още с теб за Мойя и Марко, агента от Агенцията за борба с наркотиците.
Тя се намръщи.
— Моля те, не ми казвай, че трябва да отида да говоря с онзи адвокат.
— Не, нищо подобно. Няма призовка и ще се погрижа нещата да останат така. Но днес изникна нещо друго.
Млъкнах, тъй като още не бях формулирал начина, по който да подходя към нея по този въпрос.
— Какво? — подтикна ме да говоря тя.
— Случаят е малко рискован заради замесените в него. Мойя, който е в затвора, Марко от Агенцията за борба с наркотиците, който се опитва да защити себе си и делата си. И по средата на всичко това — случилото се с Глория, както и моят клиент, когото са обвинили в убийството й, но според мен не го е извършил той. Така че имаме много чувствителни компоненти, а тази сутрин открих, че имам и проследяващо устройство на колата.
— Как така? Какво проследяващо устройство?
— Нещо като джипиес. Това означава, че някой ме следи. Знаят къде ходя, поне с колата.
Завъртях се на стола, за да я погледна право в очите и да видя как приема тази информация. Но очевидно не проумяваше важността й.
— Не знам откога устройството е там — казах. — Но вчера идвах два пъти до дома ти. Първо с Ърл, а после и сам.
Сега вече започна да проумява. Видях в очите й искрици страх.
— Какво значи това? Че някой може да дойде в дома ми?
— Не, не мисля, че означава това. Няма причина за паника. Но си мислех, че трябва да знаеш.
— Кой го е сложил?
— Не сме сто процента сигурни, но според нас е човекът от Агенцията за борба с наркотиците. Марко.
И точно в този най-неподходящ момент готвачът сложи пред нас голяма чиния с формата на листо. Пет рулца, наредени красиво и украсени с маринован джинджифил и лютива паста уасаби, която дъщеря ми наричаше „зелената смърт“. Кимнах в знак на благодарност към готвача, а Кендъл само се взираше в храната и осмисляше това, което току-що й бях казал.
— Чудех се дали изобщо да ти казвам — продължих аз. — Но си помислих, че трябва да знаеш. Тази вечер взех предпазни мерки. Слязох от дома си надолу по хълма пеша и хванах такси. Няма да разберат, че съм се виждал с теб. Колата ми е пред къщата ми.
— Откъде знаеш, че не те следят?
— Пратил съм хора да работят по това. По всичко личи, че е само проследяващото устройство.
Дори ако това по някакъв начин я бе успокоило, това не си пролича.
— Не можеш ли просто да го свалиш и да се отървеш от него? — попита тя.
— Това е една от възможностите — отговорих аз. — Но има и други. Може да успеем да го използваме срещу тях. Нали разбираш, да им даваме информация, която е объркваща или погрешна. Все още мислим по въпроса, така че засега сме го оставили. Защо не започваш да ядеш?
— Май вече не съм гладна.
— Хайде де, работила си цял ден. Каза, че умираш от глад.
Тя неохотно сипа соев сос в една от малките чинийки и го смеси с уасаби. След това топна вътре резен суши и го изяде. Хареса й и веднага си взе друг. Не можех да ям с клечки, затова хванах с пръсти едно калифорнийско рулце. И пропуснах уасабито.
Две хапки по-късно пак се върнах към деловата част.
— Кендъл, знам, че те питах за това вчера, но трябва да го направя пак. Този агент Джеймс Марко — сигурна ли си, че никога не си си имала вземане-даване с него? Тъмнокос мъж, в момента е на около четирийсет години. Има мустаци, зли очи. Той…