— Валенцуела ми го даде. Той не те харесва, Холър. Не си изпълнил някакво обещание.
Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше два и десет.
— Е, майната му — казах. — Защо ми се обаждаш, Слай? Утре ти идвам на свиждане.
— Не бързай толкова, умнико. Не ми харесва да ме заплашваш. Не ми харесва да заплашваш и сина ми. Така че се налага да уточним някои неща, преди да се домъкнеш чак тук.
— Чакай малко.
Оставих телефона на леглото и светнах нощната лампа. Отворих бутилката вода, която бях донесъл преди да заспя, и изпих почти половината. Това ми помогна да си проясня главата.
След това отново взех телефона.
— Там ли си още, Слай?
— Че къде да ходя?
— Така е. Та какви неща искаш да уточним?
— Първо, това нещо със съвместната работа, което си казал на младия Слай. Няма да мине, Холър. Мойя е наш и не го даваме.
— Помисли ли си добре?
— Какво има да му мисля? Ние държим всичко.
— Слай, ти си в затвора. Ще дойде момент, когато предварителната работа ще приключи и някой ще трябва да се яви в съда. И наистина ли мислиш, че младият Слай може да влезе във федерален съд и да се изправи срещу юристите на държавата и на Агенцията за борба с наркотиците, без те да му вземат главата?
Той не отговори веднага и аз продължих да го притискам.
— И аз съм баща, Слай. Всички си обичаме децата, но младият Слай работи по сценарии, които му даваш ти. Няма сценарий, когато влезеш в съдебната зала. Там или свършваш работата, или умираш.
Той все още не отговаряше.
— Сигурен съм, че ти е казал, че съм се отбил днес през кантората. Нямах предварителна уговорка. Не знам с какво точно се занимава, но не върши никаква адвокатска работа. Няма нищо в графика му, Слай. Няма опит и не може дори да отговори на въпроси, свързани със случая. А показанията, насрочени за следващата седмица? Предполагам, че ще получи всички въпроси от теб.
— Не е вярно. Изобщо не е вярно.
За първи път възрази на нещо, казано от мен.
— Добре, значи ще си напише сам някои въпроси. Но пак цялата концепция ще е твоя и ти много добре го знаеш. Виж, Слай, смятам, че имаш достоверни мотиви. Мисля, че може и да стане, но ти трябва някой, който познава тази процедура.
— Колко искаш?
Този път аз млъкнах. Знаех, че съм го убедил, и сега трябваше да довърша сделката.
— За пари ли говориш? Не искам никакви пари. Искам съдействие за моя човек. Споделяме информация и си делим работата по Мойя. Може да ми потрябва за моето дело.
Той не отговори. Обмисляше. Реших да се намеся със заключителен аргумент.
— Като стана въпрос за Мойя, наистина ли искаш да седи до младия Слай, ако случайно нещата в съда се объркат? Искаш синът ти да му е пред очите, когато търси кого да обвини, след като съдията го върне във Викторвил до края на живота му? Днес чух някои истории за Мойя от времето, когато е живял в Синалоа. Не е от хората, които би искал да са край сина ти, когато нещата тръгнат на зле.
— Кой ти разказа тези истории?
— Агент Марко. Посети ме и съм сигурен, че е посетил и младия Слай.
Слай старши не отговори, но този път аз не запълних тишината. Бях казал всичко, което имах да казвам. И сега чаках.
— Кога ще дойдеш тук? — попита Слай старши.
— Ами сега е посред нощ. Ще си легна пак и ще се наспя. Може би до осем часа и след това ще тръгна към теб. Веднага ще се регистрирам и вероятно ще се видим преди обед.
— Тук шибаният обяд е в десет и половина. Някога имах запазена маса в „Уотър Грил“ всеки ден.
Кимнах. Малките неща липсват най-много.
— Добре, значи ще се видим следобед по твое време. Първо с теб, после с Мойя. Припомни му, че този път съм на негова страна. Става ли?
— Става.
— До скоро.
Прекъснах връзката и отворих съобщенията. Дъщеря ми още не беше отговорила на есемеса, който й бях пратил преди почти шест часа.
Нагласих алармата на телефона за седем и го оставих на нощното шкафче. Съблякох се и този път се пъхнах под завивките. Легнах по гръб и се замислих. Първо за дъщеря си, после за Кендъл. Беше ме целунала пак, когато се разделяхме пред входа на „Катцу-я“. Усещах, че нещо в мен се променя. Сякаш затварях една врата и отварях друга. От това се чувствах едновременно тъжен и изпълнен с надежда.
Преди да се унеса, си спомних черния кон, който тичаше в полето под светкавиците. Държах го за шията, защото нямаше юзди. Спомних си, че го стисках здраво, сякаш от това зависеше животът ми.