— Това ще си е битка до самия край.
— Какво друго научи, Мик? Май пътуването си е струвало.
— Ами мисля, че вече имаме стратегия. Само трябва да заковем този тип Бъдуин Дел и още няколко неща…
Покрай мислите за битката, която трябваше да водим, за да получим разпечатките от телефона на Марко, се сетих и къде най-вероятно ще се разгори истинската битка.
— Делото ще зависи от призовките — казах. — От това дали ще успеем да изправим тези хора пред съда. Дел, Марко, Ланкфорд — никой от тях няма да свидетелства доброволно. Техните работодатели ще се борят на живот и смърт. Федералните дори ще имат възражения срещу призоваването на Мойя. Ще се позоват на обществената сигурност, разходите за сметка на данъкоплатците, ще използват всичко, за да не допуснат да бъде докаран в Лос Анджелис, за да свидетелства.
— Може и да са прави за обществената сигурност — каза Сиско. — Да местиш картелен бос? Може точно това да е планът на Мойя — да бъде изкаран от затвора и неговите хора да го спасят. Има много път от Викторвил до Лос Анджелис.
Замислих се за Мойя и за разговора, който току-що бяхме провели с него.
— Възможно е — казах. — Но нещо ми подсказва, че случаят не е такъв. Той иска да спечели честно. Ако жалбата му бъде удовлетворена, ще го пуснат на свобода. Вече е лежал осем години за петдесет грама. Единственото, което го държи зад решетките, е притежанието на оръжие.
— Е, при всички случаи ще ти трябва силен съдия — каза Сиско. — Който да устоява на натиск.
— Да, не са останали много такива.
Това бе самата истина. Много съдии вече работеха открито за обвинението. А и тези, които не го правеха, щяха да бъдат притиснати силно да не ми позволят да разгърна защитата си така, както вече я виждах. Истинската битка по това дело щеше да се води на предварителните изслушвания преди свикването на съдебните заседатели. Освен ако не измислех друга стратегия да призова свидетелите си.
Реших засега да не мисля за това.
— А ти напредваш ли? — попитах.
— Вече съм близо до това да свържа Ланкфорд и Марко.
Това бе добра новина.
— Разкажи ми.
— Още не съм сигурен, така че дай ми още ден. Става въпрос за двойно убийство в Глендейл. Кражба на наркотици преди десет години. Очаквам документите. Случаят не е разкрит, така че няма проблеми да ги получа.
— Обади се като научиш нещо. Днес чувал ли си се с Бълокс?
— Не.
— Тя…
— Хей, шефе! — обади се Ърл от предната седалка.
Потърсих очите му в огледалото за обратно виждане. Те не гледаха към мен, а към нещо зад нас. Нещо, което го бе изплашило.
— Какво…
Ударът беше шумен и силен. Нещо с мощта на влак ни блъсна отзад. Бях закопчан с предпазен колан, но въпреки това изхвърчах напред към масичката, прикачена за седалката пред мен, а когато линкълнът занесе надясно, изхвърчах настрани. Все пак успях да вдигна глава достатъчно, за да погледна през страничния прозорец. Видях мантинелата една микросекунда преди да се ударим в нея и да се превъртим върху й.
Колата започна да се търкаля по бетонния склон, в ушите ми отекна пронизителен звук от мачкане на метал и чупене на стъкла, докато автомобилът се претъркаляше — веднъж, два пъти, три пъти. Мятах се из купето като парцалена кукла. Накрая дъното застърга земята и колата спря под ъгъл 45 градуса на склона.
Не знам колко дълго съм бил в безсъзнание, но когато отворих очи, осъзнах, че вися с главата надолу на предпазния колан. Възрастен мъж, застанал на четири крака, се взираше в мен през счупения прозорец на издигнатия край на колата.
— Господине, добре ли сте? — попита той. — Катастрофирахте лошо.
Не отговорих. Посегнах към колана и освободих заключването, без да мисля. Паднах на покрива на колата, в бузата ми се заби стъкло, цялото тяло ме заболя още по-силно.
Простенах и започнах бавно да се надигам. Потърсих Ърл на предната седалка.
— Ърл?
Нямаше го.
— Господине, по-добре излезете от колата. Мирише на бензин. Мисля, че резервоарът е пробит.
Обърнах се към бъдещия си спасител.
— Къде е Ърл?
— Ърл шофьорът ви ли е?
— Да. Къде е?
Пресегнах се, за да извадя стъклото от бузата си. Усетих кръв по пръстите си.