Вече беше понеделник и скоро щеше да ми дойде редът да застана пред съдебните заседатели. Задачата ми беше ясна. Да срутя направеното от Форсайт. Да променя гледните точки на дванайсетимата заседатели. При предишни процеси крайната ми цел бе да променя мнението поне на един. В повечето случаи блокирането на решението на съдебните заседатели е почти толкова изгодно, колкото оправдателна присъда. Прокуратурата често избира да започне повторен процес и да смекчи обвинението. Делото става като болно куче, което трябва да бъде приспано възможно най-бързо и най-безболезнено. В окопа на защитата това се смята за победа. Но не и този път. Не и с Андре ла Кос. Бях убеден, че клиентът ми си има много грехове, но не е убиец. Бях сигурен, че е невинен по това обвинение, и затова имах нужда всичките дванайсет бога на вината да ми се усмихнат в деня на присъдата.
Седях на адвокатската банка и чаках приставите да доведат Ла Кос от ареста. Всички в съдебната зала бяхме предупредени, че бусът, който го кара от мъжкия централен затвор, закъснява заради задръстване. След като обвиняемият пристигнеше, съдията щеше да излезе от покоите си и да даде думата на защитата да изложи тезата си.
Запълвах си времето, като четях записките, които си бях набелязал за встъпителната реч. Бях решил да се възползвам от правото си да се обърна към съдебните заседатели в самото начало, преди да представя доказателствата си. Това крие риск, защото означава, че може да минат дни, преди те да чуят някакъв контрааргумент на хипотезата на обвинението и да видят някакви улики.
Форсайт бе произнесъл встъпителната си реч преди дванайсет дни. Беше минало толкова много време, че тезата на обвинението изглеждаше дълбоко и необратимо вкоренена в съзнанието на дванайсетимата. Но на мен ми се струваше, че съдебните заседатели вече умират да чуят нещо от защитата, да им се представи отговор на твърденията на Форсайт, на видеозаписа, на научните и материалните доказателства. И щяха да го получат точно днес.
Най-накрая в девет и четирийсет вкараха Ла Кос в залата. Обърнах се и видях как приставите го водят към адвокатската банка, свалят веригата от краката му и го слагат да седне до мен. Бе облечен с втория костюм, който му бях занесъл. Исках когато започнем да излагаме тезата на защитата, той да изглежда различно от предишната седмица. Двата костюма бяха купени на промоция на цената на един от магазин за мъжка мода. Лорна ги избра, след като прегледа гардероба на Ла Кос и не намери нищо представително и консервативно, което да му придаде деловия вид, който исках да има в съдебната зала. Но и новите костюми не можеха да скрият лошото му физическо състояние. Приличаше на човек в последен стадий на нелечим рак. Отслабването му бе излязло от контрол през шестте месеца, откакто бе зад решетките. Беше изпит, с петна по ръцете и шията, дължащи се на алергичната му реакция към праха за пране в затвора. Позата му беше като на старец. Налагаше се непрекъснато да му напомням да се изправи, защото съдебните заседатели го гледат.
— Андре, добре ли си? — попитах го веднага щом седна до мен.
— Да — прошепна той. — Уикендите са дълги, когато си на топло.
— Знам. Дават ли ти още лекарства за стомаха?
— Дават ми, пия ги, но не знам дали помагат. Вътрешностите ми все още горят като подпалени.
— Е, да се надяваме, че няма да останеш още дълго вътре. Ще те пратим в най-добрата болница веднага щом те измъкнем.
Ла Кос кимна, сякаш за да ми каже, че не му се вярва някога да остави зад гърба си оковите и затвора. Дългите периоди зад решетките имат такъв ефект върху хората — разяждат надеждата им. Дори и на невинните.
— Как я караш ти, Мики? — попита той. — Как е ръката ти?
Въпреки собственото си тежко положение Андре никога не пропускаше да попита и за мен. В много отношения все още се възстановявах от катастрофата с линкълна. Ърл бе загинал, а аз бях ранен, но най-вече вътрешно.
Физически претърпях сътресение на мозъка и имах нужда от операция за наместване на носа. Направиха ми двайсет и девет шева на всички прорезни рани. Два пъти седмично трябваше да ходя на физиотерапия, за да възстановя напълно движението на лявата си ръка, която имаше скъсани сухожилия на лакътя.
Казано направо — беше малкият дявол. Някой дори би казал, че съм се отървал без нищо. Но физическите наранявания дори не се доближаваха до вътрешните травми, които носех в себе си. Всеки ден тъгувах за Ърл Бригс и скръбта ми се равняваше само на вината, която изпитвах заедно с нея. Не минаваше и ден, без да проверя отново ходовете и решенията си от април. Най-много ме измъчваше решението да оставя проследяващото устройство на колата си и да подразня тези, които ме следяха, като отида до Викторвил, за да се видя с Хектор Мойя. Последствията от него щях да нося завинаги и към тях винаги щеше да е прикрепено усмихнатото лице на Ърл Бригс.