До огледа на останките от линкълна проследяващото устройство беше изчезнало, но беше там следобеда, когато Сиско отиде да види колата. За мен нямаше съмнение кой ни е проследил до Викторвил. Нито кой е решил да обърне линкълна, дори може би го бе направил лично. Имах само една-единствена цел в този процес — да спечеля свободата на Андре ла Кос и да изчистя името му. Но смятах, че унищожаването на Джеймс Марко е неразривна част от съдебната ми стратегия.
Като се връщах към случилото се на магистрала 15, виждах само едно последствие от него, което с огромни уговорки можеше да се нарече добро. С Ърл бяхме превозени с хеликоптер до болницата във Викторвил. Ърл беше мъртъв, когато пристигнахме, а аз бях приет в спешното отделение. Когато дойдох в съзнание след операцията, дъщеря ми беше до леглото ми и ми държеше ръката. Този жест помогна много за изцерението вътре в мен.
Процесът бе отложен с почти месец, докато се възстановя, и цената на това плати най-вече Андре. Още един месец зад решетките, още един месец на умираща надежда. Нито веднъж не се оплака. Само искаше да се оправя.
— Добре съм — казах му. — Благодаря, че попита. Нямам търпение да започна, защото най-накрая и на теб ти дойде редът. Днес започваме да разказваме различна история.
— Добре.
Каза го не много убедено.
— Искам да се съсредоточиш само върху едно нещо, Андре.
— Да, знам, знам. Да не изглеждам виновен.
— Точно така.
Ударих го на шега по рамото със здравата си ръка. Тази мантра му повтарях още от първия ден. Не изглеждай виновен. Човек, който изглежда виновен, обикновено го осъждат. В случая с Андре бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той изглеждаше съсипан, а това доста прилича на виновен.
Разбира се, аз знаех доста за това какво е да изглеждаш и да се чувстваш виновен. Но също като Андре се опитвах да си играя ролята. Не бях пил нищо от вечерта преди избора на съдебни заседатели. Дори през уикендите. Бях съсредоточен и подготвен. За Андре днес бе първият ден от остатъка от живота му. За мен — също.
— Ще ми се и Дейвид да е тук — прошепна Андре толкова тихо, че едва го чух.
Думите му ме накараха да се обърна инстинктивно назад и да огледам задната част на залата. Местата за публиката бяха почти празни както от самото начало на процеса. В отделение 111 съдеха сериен убиец и това дело бе привлякло по-голямата част от представителите на пресата. Ла Кос получаваше минимално внимание в новините и циникът в мен реши, че това е защото жертвата е проститутка.
Но си имах и мажоретки. Кендъл Робъртс и Лорна Тейлър седяха на първия ред точно зад адвокатската банка. Лорна бе идвала от време на време от началото на процеса, но за Кендъл това бе първо посещение. Притесняваше се да влезе в съда, за да не се натъкне на някой от миналото си, и бе стояла надалеч, докато не настоях да дойде поне за встъпителната ми реч. Бяхме се сближили от април насам и исках да е с мен за емоционална подкрепа.
Още от избора на съдебни заседатели на задния ред неотклонно седяха двама мъже. Не им знаех имената, но знаех кои са. Носеха скъпи костюми, но изглеждаха не на място в тях. Бяха мускулести, с много мургави кожи, очевидно защото прекарваха по-голямата част от времето си навън, а не в съдебната зала. Имаха същата физика и същите широки рамене като Хектор Аранд Мойя. Бях ги нарекъл просто „хората на Мойя“. Бяха част от закрилниците, които Мойя бе пратил да ме пазят след катастрофата в планината. Бях отказал предложението му за охрана при посещението в затвора. За Ърл Бригс бе прекалено късно, но аз втори път не казах „не“ на офертата.
И това бяха всички. Никой друг не искаше да гледа процеса. Любовникът на Ла Кос — Дейвид, го нямаше. Изчезна, след като взе всичкото останало злато на Ла Кос. Напусна града в деня преди началото на делото. Тази загуба бе най-голямата причина Андре да се завърти в спиралата надолу.
Донякъде го разбирах. Присъствието на Кендъл в залата бе много важно за мен. Чувствах се подкрепен и не толкова самотен. Все едно имах партньор в битката. Но дъщеря ми засега не бе стъпила в съда и от това ме болеше. Срещата в болницата само възстанови донякъде отношенията ни. А и училището вече не беше извинение, защото докато обвинението излагаше тезата си, започна междусрочната ваканция. Инстинктивното ми обръщане към публиката бе още една надежда, че тя може да е там.