Млъкнах, бръкнах си в джобовете и сведох очи към пода. Време беше за грандиозния финал. Вдигнах поглед и го насочих право към Малъри.
— В заключение ви давам обещание, за което можете да ме държите отговорен. Ако не се справя — моля, обявете клиента ми за виновен. Готов съм да поема този риск, Андре също е готов, защото знаем каква е истината. Ние носим праведността на невинния.
Отново млъкнах с надеждата, че Форсайт ще възрази. Исках съдебните заседатели да видят как ме предизвиква, как се опитва да ме спре да не кажа истината. Но прокурорът не бе слязъл от първия автобус от юридическия факултет. Знаеше какво правя и се въздържа, не ми даде това, което си просех.
Продължих:
— Защитата ще ви представи улики и свидетелски показания, които ще докажат, че господин Ла Кос е просто употребен човек. И то в най-ужасна схема. Схема, в която тези, на които вярваме най-силно, заговорничат, за да накиснат невинен човек. Това е история за конспирация за укриване на истината, която в крайна сметка завършва с убийство и разтваряне на властови чадър. Надявам се…
Обърнах се и посочих към Андре ла Кос.
— … и господин Ла Кос също се надява, че заедно с вас ще открием тази истина и ще произнесем вярната присъда, че той е невинен. Благодаря ви много.
Върнах се на мястото си и веднага си погледнах записките, за да видя дали не съм забравил нещо. Изглежда, бях покрил всички основни моменти, затова останах доволен. Андре се наведе и ми благодари шепнешком. Казах му, че още нищо не е видял.
— Мисля, че можем да обявим почивка — каза съдията. — Когато се върна след петнайсет минути, защитата ще започне своето изложение.
Станах заедно със съдебните заседатели и ги наблюдавах как излизат заедно през вратата към стаята си. Видях, че Малъри Гладуел върви с наведена глава.
В последния момент, точно преди да мине през вратата, тя се обърна и погледна към залата. Очите й срещнаха моите, останаха така за частица от секундата, а след това тя изчезна.
Веднага щом съдията се оттегли, излязох в коридора, за да видя първия си свидетел.
30.
Истинската причина да изскоча от съдебната зала в мига, в който съдията се оттегли, беше за да отида до тоалетната. Бях станал в четири, за да обмислям делото и да се подготвя за встъпителната реч. Поддържах огъня с обилни количества кафе и вече беше време за прочистване.
Видях Сиско да седи на пейката в коридора до Фернандо Валенцуела.
— Как сме? — попитах, докато минавах покрай тях.
— Страхотно — отвърна Сиско.
— Да бе — каза Валенцуела.
— Веднага се връщам — уверих ги.
След няколко минути вече стоях до писоара и в мен се разливаше чувство на облекчение. Дори бях затворил очи и превъртах наум някои от изказванията си от встъпителната реч. Така и не чух кога вратата на тоалетната се е отворила и някой е застанал зад мен. Точно когато си вдигах ципа, някой ме блъсна и лицето ми се удари в покритата с плочки стена. Ръцете ми бяха притиснати и не можех да помръдна.
— Да видим сега как ще те защити картелът.
Познах гласа, както и дъха на кафе и цигари.
— Ланкфорд, разкарай се от мен, мамка ти.
— Искаш да се ебаваш с мен, а, Холър? Искаш да потанцуваме?
— Не знам за какво говориш. Но ако направиш нещо на костюма ми, ще кажа на съдията. Детективът ми е отвън. Видял те е да влизаш.
Той ме дръпна от стената и ме хвърли към летящата врата на една от кабинките. Окопитих се бързо и огледах костюма си за поражения, след това си закопчах колана.
— Върни се в залата, Ланкфорд.
— Защо съм в списъка? Защо искаш да свидетелствам?
Отидох до редицата с мивки и спокойно си измих ръцете. После попитах:
— А ти защо мислиш?
— Онзи път в прокуратурата — сети се той. — Каза, че си ме видял с шапка. Защо го каза, по дяволите?
Вдигнах поглед от ръцете си към огледалото и го погледнах в него.
— Споменал съм шапка?