— Не знам. Не бях там.
— А той дойде ли при вас, за да даде писмени показания?
— Не, още не е.
— Той лично заплашвал ли ви е, че ще ви се случи нещо, ако продължите с иска?
— Не, не е.
Взрях се продължително във Фългони. Сега той изглеждаше като уплашено малко момче, което би лъгало за всичко само и само да се измъкне.
Вече беше време. Вдигнах поглед към съдията и казах, че нямам повече въпроси.
32.
Форсайт разпитва Фългони цели деветдесет минути. Играеше твърдо. Ако аз на моменти бях правил така, че младия адвокат да изглежда глупаво, то прокурорът го изкара напълно некомпетентен. Форсайт очевидно имаше мисия и тя беше пълно унищожаване на надеждността на Фългони като свидетел. Бях използвал младия Слай, за да бъдат протоколирани няколко неща, които после щяха да се превърнат в отправни точки за мен. Единствената надежда на Форсайт да подкопае тези отправни точки пред съдебните заседатели бе да подкопае източника им. Трябваше така да изкара нещата, че заседателите да отхвърлят показанията на Фългони в тяхната цялост.
За малко да изпълни мисията си към края на деветдесетте минути. Фългони изглеждаше изцеден. Дрехите му изглеждаха някак си посърнали, позата му бе унила. Отговаряше на въпросите едносрично, съгласяваше се с почти всичко, което прокурорът твърдеше под формата на въпрос. Това бе Стокхолмски синдром — стараеше се да се хареса на похитителя си.
Опитах се да се намеся и да помогна, където мога, с възражения. Но Форсайт умело водеше разпита натам, накъдето бе решил, и възраженията ми бяха отхвърляни едно по едно.
В 4 и 15 най-накрая всичко свърши. Фългони бе освободен и когато стана от свидетелската банка, приличаше на човек, който не иска никога повече да стъпи в съдебна зала, въпреки че беше адвокат. Отстъпих назад към парапета, който ме делеше от публиката, и прошепнах на Сиско на първия ред да се погрижи младият Слай да не си тръгва. Трябваше да говоря с него.
Съдията разпусна съдебните заседатели за деня. След това ни повика заедно с Форсайт в кабинета си, за да приготвим съдебната заповед, която се надявахме да доведе Джеймс Марко в съдебната зала. Казах на Лорна, че това няма да отнеме много време, затова да слиза и да изкара колата от подземния паркинг, където я бе оставила сутринта.
Настигнах Форсайт в коридора, който се намираше зад съдебната зала и водеше към кабинета на съдията, и казах:
— Добра работа с Фългони. Сега поне вече има някакъв опит в съда.
Форсайт се обърна и ме изчака.
— Аз? Ти започна, освен това е твой свидетел.
— Жертвоприношение пред боговете. Налагаше се.
— Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази история с Мойя, но няма да мине, Мик.
— Ще видим.
— И каква е тази работа с новите имена в списъка? Имам деца, на които искам довечера да обърна внимание.
— Дай го на Ланкфорд. Той има време. Мисля, че си е изял децата.
Форсайт се засмя. Влязохме в кабинета. Съдията вече беше зад бюрото си, извърната към компютъра отстрани.
— Господа, да приключваме с това и да си тръгнем преди задръстванията.
Петнайсет минути по-късно си тръгнах през съдебната зала. Съдията бе издала заповед на Марко да се яви. Хората на шерифа трябваше да я предадат в Агенцията за борба с наркотиците на следващата сутрин. В нея се изискваше Агенцията да представи причина защо Марко не би могъл да се яви в съда в сряда в 10 сутринта. Това означаваше, че или техен адвокат, или самият Марко трябва да присъства. Ако това не свършеше работа, съдия Легоу щеше да издаде заповед за арест на Марко и тогава наистина щеше да стане интересно.
Намерих Сиско и младия Слай да седят на една пейка в коридора. Един от хората на Мойя се бе разположил на друга пейка в другия край на коридора. Другият бе тръгнал след Лорна, която беше слязла да вземе колата.
Отидох при Сиско и Фългони и казах на младия Слай, че знам колко му е било трудно, но високо ценя помощта, която е оказал по делото на клиента ми. Казах му също, че нямам търпение да работя с него по иска във федералния съд.
— Бях прав за теб, Холър — отвърна той.
— Да, и кога точно? — попитах.
— Когато ти казах, че си задник.
Стана и понечи да си тръгне.
— А сега вече съм сигурен — добави той. — Убедих се.
Със Сиско го гледахме как върви към асансьора. Хубавото нещо на окъсняването в съда е, че напливът за асансьорите намалява и не се чака толкова много. Фългони бързо се качи и изчезна.