— Приятен тип — каза Сиско.
— Трябва да видиш баща му — отвърнах. — Още по-приятен е.
— Не бива да говоря лошо. Може някой ден да работя за него — каза Сиско.
— Може би си прав.
Подадох му копие от съдебната заповед и той го прегледа.
— Някой в сградата на федералните вероятно ще си избърше задника с това.
— Вероятно си прав, но е част от играта. За всеки случай трябва да сме готови за Марко в сряда.
— Добре.
Станахме и тръгнахме към асансьорите. Човекът на Мойя ни последва.
— Към заседателната зала ли си? — попитах Сиско.
Екипът ми се събираше всеки следобед там. Анализирахме случките от изминалия ден и събирахме идеи за следващия. Споделяхме успехите и пораженията. Днес според мен бяхме по-скоро успешни. Събранието щеше да е приятно.
— Ще дойда — отвърна Сиско. — Просто преди това трябва да спра на едно място.
— Добре.
Излязох от съда, тръгнах по улица „Спринг“ и видях лексуса на Лорна паркиран пред два линкълна, които чакаха клиентите си адвокати. Подминах линкълните и почти бях посегнал да отворя задната врата на колата на Лорна, но реших да не я излагам и седнах отпред.
— Предполагам, че вече съм „Адвокатът с лексуса“ — казах. — Може да направят продължение на филма.
Тя не се усмихна, а попита:
— Към заседателната зала ли?
— Ако нямаш нищо против. Искам да съм сигурен, че сме готови за утре.
— Разбира се.
Тя рязко се отдели от тротоара, без да огледа платното, засече един моторист и той я наруга. Изчаках малко. Бях женен за нея за кратко. Познавах настроенията й и знаех, че тихите диалози с кратки реплики могат да кипнат, ако бъдат оставени на котлона твърде дълго.
— Какво има? Разстроена си.
— Не съм.
— Напротив. Кажи ми.
— Защо накара Силвестър младши да те чака след заседанието?
Присвих очи, опитвах се да направя връзка между чакането на Младши и нейното лошо настроение.
— Не знам. Сигурно защото исках да му благодаря, че свидетелства. Беше тежък ден за него.
— И чия е вината за това?
Сега разбрах защо се държи така с мен. Изпитваше съжаление към младия Слай.
— Виж, Лорна, хлапето е напълно некомпетентно. Трябваше да покажа това, защото ако не го бях направил, щях да изглеждам също толкова некомпетентен, когато Форсайт обърше пода с него. Освен това някой ден той ще ми благодари за това. По-добре сега да му е тежко, отколкото по-късно.
— Както кажеш.
— Да, както кажа. Знаеш ли какво? Ърл никога не ми е давал акъл как да си работя делата.
— И виж какво му се случи.
Това беше като стрела в гърба.
— Моля? Какво искаш да кажеш?
— Нищо.
— Стига, Лорна, не хвърляй всичко върху мен. Не мислиш ли, че вече и без това нося достатъчно вина?
Всъщност бях изненадан, че й бяха трябвали цели два месеца, за да ми го каже.
— Знаеше, че те следят. Знаеше за проследяващото устройство в линкълна.
— Да, проследяващо устройство. За да знаят къде ходя. Не за да могат да ни убият. Това не сме го допускали. Сложили ни бяха проследяващо устройство, не бомба, за бога.
— Когато отиде при Мойя, трябваше да се сетиш, че те ще разберат, че си разгадал всичко, и ще стане опасно.
— Това е лудост, Лорна. Защото аз не съм разгадал всичко. Нито тогава, нито сега. Все още карам на мускули. Освен това се обадих на Сиско, докато бях там. Той ме увери, че индианците са ни следили и нямаме опашка. Затова взех решение да изтеглим индианците, защото ни струваха доста, а ти непрекъснато ми даваше зор за пари.
— Значи обвиняваш мен?
— Не, не те обвинявам. Не обвинявам никого, но очевидно някой е пропуснал нещо, защото сме имали опашка.
— И Ърл беше убит.
— Да, Ърл беше убит и убийците му засега се измъкват. А аз трябва да живея с решението си да изтеглим наблюдението, не че то щеше да промени нещо.
Вдигнах ръце в знак че се предавам.
— Виж, не знам защо всичко това избива точно в този момент, но може ли повече да не говорим на тази тема? Намирам се насред процес и жонглирам с резачки. Така никак не ми помагаш. Виждам лицето на Ърл всяка нощ, когато се опитвам да заспя. Ако ще се почувстваш по-добре, ако знаеш, че духът му ме преследва — добре, така е.