Той се изправи и се упъти към най-близката врата, през която се излизаше в коридора.
— Тук има бюст, който е съборен от поставката до вратата, — каза той — и ето тук по пода има драскотини, а драпериите, скриващи вратата, са дръпнати встрани… Калиан Публико трябва да е бил примамен да дойде в тази стая. Може би той се е откъснал от нападателя си, а може и да го и извлякъл със себе си, в опит да избяга. Както и да е, той е излязъл с мъка в коридора, където го е последвал убиеца и го е довършил.
— И ако този езичник не е убиеца, къде тогава е той? — осведоми се префектът.
— Още не съм свалил подозренията си от него. — каза следователят. — Но ще огледаме тази стая…
Той спря насред изречението и се извъртя, вслушвайки се.
Откъм улицата се разнесе звукът от колела на колесница, която се приближаваше и спря.
— Дионий! — извика следователят. — Изпрати двама да открият колесницата. Доведи тук кочияша.
— По звука, — каза Арус, който добре познаваше всички звуци на улицата — бих казал, че спря пред дома на Промеро, точно от другата страна на магазина на коприна.
— Кой е Промеро? — попита Деметрио.
— Първият помощник на Калиан Публико.
— Доведете го тук с кочияша.
Двама от стражата изтичаха навън. Деметрио продължаваше да изучава тялото. Дионий, Арус и останалите войници от стражата наблюдаваха Конан, който стоеше с меч в ръка като бронзова статуя на надвиснала заплаха. След малко се чу шум от стъпки на крака в сандали и двамата войника влязоха с един як, тъмнокож мъж с кожен шлем и дълга туника на кочияш, с камшик в ръка, и един дребен, плах индивид, типичен представител на онази класа на занаятчиите, който се е издигнал за да служи като дясна ръка на богатите търговци. Дребният човечец отскочи назад при гледката на проснатия на пода труп.
— О, знаех, че това ще завърши лошо! — изплака той.
Деметрио каза:
— Ти си Промеро — първият помощник, предполагам. А ти, кой си?
— Енаро — кочияшът на Калин Публико.
— Не си личи много да си опечален от гледката на трупа. — отбеляза Деметрио.
Тъмните очи пробляснаха.
— А защо да бъда? Някой е направил онова, за което жадувах, но което не смеех да направя.
— Значи така! — проточи следователят. — Свободен човек ли си?
Очите на Енаро бяха изпълнени с горчивина, докато отмяташе туниката си за да покаже на рамото си белега, с който бе жигосан като роб-длъжник.
— Знаеше ли, че господаря ти се е връщал тук тази нощ?
— Не. Тази нощ дойдох с колесницата до Храма както обикновено. Той се качи и аз подкарах към вилата му. Обаче, преди да излезем на Палианския път, той ми заповяда да обърна и да го откарам обратно. Изглеждаше много възбуден.
— И ти го върна при Храма?
— Не. Накара ме да спра пред дома на Промеро. Там ме освободи и разпореди да се върна за него малко след полунощ.
— Това по кое време стана?
— Малко след като се стъмни. Улиците бяха почти опустели.
— Какво направи тогава?
— Върнах се в помещението за роби и останах там, докато стана време да отида до къщата на Промеро. Откарах право там и твоите хора ме хванаха, когато говорех с Промеро на прага на вратата му.
— Имаш ли представа защо Калиан е отишъл в къщата на Промеро?
— Той не говори с робите за делата си.
Деметрио се обърна към Промеро.
— Какво знаеш за това?
— Нищо. — Зъбите на помощника тракаха, докато отговаряше.
— Пристигна ли Калиан Публико в дома ти, както разказва кочияша?
— Да, господине.
— Колко се задържа?
— Малко. И след това си тръгна.
— В Храма ли отиде от дома ти?
— Не знам! — Гласът на помощника бе остър.
— Защо отиде при тебе?
— За да… да обсъдим някои въпроси.
— Ти лъжеш! — каза Деметрио. — Защо отиде при тебе?
— Не знам! Нищо не знам! — гласът на Промеро стана истеричен. — Нямам нищо общо с това…
— Накарай го да говори, Дионий. — отсече Деметрио. Дионий изръмжа и кимна на един от хората си, който, зловещо хилейки се, се насочи към двамата задържани.
— Знаеш ли ме кой съм? — избоботи той, накланяйки главата си напред и забивайки поглед в свилата се жертва.
— Ти си Постхумо. — отговори помощникът навъсено. — Ти извади окото на едно момиче в Съда, защото то не искаше да обвини любовника си.
— Винаги постигам онова, което искам. — изгърмя телохранителя. Жилите на шичта ми се издуха, лището му стана тъмно червено и той сграбчи нещастника за яката на туниката му, извивайки я така, че човекът бе полузадушен.