Всички го гледаха като втрещени: Конан, с меч, от който капеше кръв, стражите, с вдигнати секири, Деметрио, седнал свит на пода, опитвайки се да спре шуртящата кръв от зейналата рана в бедрото, Дионий, затиснал с ръка останалото от ухото му, Арус, плачейки и плюейки парценца от разбитите си зъби, дори Постхумо, спрял виковете си примигваше със здравото си око.
Промеро, залитайки излезе в коридора и падна вдървен пред тях, дрезгаво смеейки се с непоносимия писклив смях на лудостта: „Този Бог има дълги ръце, ха-ха-ха! О, проклети дълги ръце!“. И след това, в една кошмарна конвулсия се вдърви и застина ухилен с празен поглед, вперен в тавана.
— Мъртъв е! — прошепна Дионий с някакво страхопочитание, забравил за собственото си страдание и за варварина, който стоеше с окървавения си меч до него. Той се надвеси над тялото, след това тялото му се напрегна и очите му изскочиха: — Той не е ранен. В името на Митра, какво има тази стая?
И тогава ужасът ги обхвана и крещейки, те се втурнаха към входната врата. Стражите, захвърлили секирите си, образуваха една драскаща и крещяща тълпа, в която всеки се бореше за да излезе пръв и изведнъж пътят се освободи и те изскочиха като побъркани. Арус ги последва, а полуслепият Постхумо, бутайки се слепешката зад спътниците си, квичеше като ранено прасе и ги умоляваше да не го оставят. Той попадна в групата на изостаналите, а те го сритаха на земята и го стъпкаха, крещейки от страх. Постхумо пълзеше след тях, а след него идваше Деметрио, накуцвайки и държейки бедрото си, от което бликаше струя кръв. Стражите, кочияша, пазачът — цели или ранени, изскочиха на улицата, където оставените да наблюдават се заразиха от паниката и се присъединиха към бягащите, без да се спрат за да попитат за причината.
Конан стоеше в просторния коридор сам, ако не се брояха трите трупа на пода. Варваринът хвана меча си по-здраво и влезе в стаята. По стените висяха тежки копринени драперии. Копринени възглавници и дивани бяха пръснати в небрежно изобилие, а над тежък, позлатен параван едно Лице гледаше към цимериеца.
Конан се вгледа изумен в студената, красива красота на изражението, каквато досега не бе виждал сред хората. Нито слабост, нито милост, нито жестокост, нито съчувствие, нито каквато и да е било човешка емоция можеше да бъде различена в тези черти. Това можеше да бъде мраморната маска на Бог, изработена от ръката на майстор, ако не беше живота в нея — живот студен и странен, такъв какъвто цимериецът не познаваше и не можеше да разбере. За един кратък момент той помисли за мраморната перфектност на тялото, скрито зад паравана; трябва да беше перфектно, помисли той, след като лицето бе така нечовешки красиво.
Но той можеше да види само изваяната глава, която се поклащаше от една страна на друга. Пълните устни се отвориха и произнесоха една-единствена дума с богат, вибриращ глас като златните камбани, които, които звънят в загубените в джунглите на Хитай храмове. Езикът бе непознат, език, забравен още преди появата на кралствата на човека, но Конан знаеше какво означава тази дума: „Ела!“ И Конан се приближи с отчаян скок и свистящ меч. Красивата глава отхвръкна от тялото, удари се с глух звук на пода от едната страна на паравана и се изтърколи преди да спре. И тогава кожата на Конан настръхна, защото паравана се разтресе и се надигна от конвулсиите на нещо зад него. Той беше виждал е бе чувал много мъже да умират, но никога не бе чувал човешко същество да издава подобни звуци в агонията си.
Чу се разтърсващ шум от мятащо се тяло. Параванът се разтърси, заклати, наклони се напред и падна с метален трясък в краката на Конан. Той погледна зад него.
И тогава пълният ужас на гледката се спусна над цимериеца. Той се втурна и не забави бяга си напред докато кулите на Нумалия не изчезнаха в зората зад гърба му. Мисълта за Сет бе като кошмар, както и тази за дежата на Сет, които едно време бяха владели света, а сега спяха в тъмните дупки под черните пирамиди. Зад позлатения параван имаше не тяло на човек… само блестящите, навити един върху друг пръстени на една гигантска обезглавена змия.