Планът му не бе успял. Но поне засега вниманието на Търл бе отклонено. Дори започна да се чувствува по-уверен в себе си.
— Така или иначе, не съм дошъл за това — каза Търл. — Можем ли да отидем някъде, където ще поговорим на четири очи?
Джони върна книгата на часовия и му намигна, за да го успокои. Шотландецът успя да се овладее и не се усмихна. Търл търсеше нещо в земехода.
Махна на Джони да го последва и го отведе в задната част на параклиса, където нямаше никакви прозорци. Носеше цяло руло карти и снимки. Седна на земята и направи знак на Джони да се наведе.
— Всичките ти животни ли са обучени? — попита той.
— Да, доколкото е възможно за толкова кратко време.
— Е, нали получи допълнително още няколко седмици?
— Мисля, че ще се справят.
— Добре тогава. Най-после дойде моментът да станете истински миньори!
Той разгърна картата. Тя представляваше монтаж от отделни снимки, правени от разузнавателния самолет и обхващащи площ от около три хиляди и двеста квадратни километра от Скалистите планини на запад от Денвър.
— Нали можеш да се оправиш с нея?
— Да — отговори Джони.
Търл посочи с нокът началото на един каньон.
— Ето, там е!
Джони усети алчността, която се разгаряше у Търл. Той шепнеше конспиративно:
— Тук има жила от бял кварц с примеси от чисто злато. Тя е уникална. Показала се е на повърхността след свличане на огромни пластове земна маса преди много години.
Извади от купчината една огромна снимка. В червената стена на каньона се виждаше диагонален бял процеп. Търл измъкна друга снимка, направена по-отблизо, и също му я показа. Съвсем ясно си личеше гъстата паяжина златни нишки в снежнобелия кварц.
Джони се опита да каже нещо, но Търл го спря с лапа.
— Ще отидеш там, за да видиш как стоят нещата в действителност. Когато разгледаш добре мястото и се ориентираш в проблемите, които могат да възникнат при изкопаването, ще се върнеш, за да ми докладваш. Аз ще се заема с разрешаването на възникналите въпроси и затруднения.
Почука с нокът по една по-голяма карта:
— Запомни това място!
Джони забеляза, че върху нея няма никакви означения. Хитрият Търл! Ако попаднеше в чужди ръце, тя нямаше да може да послужи като улика срещу него.
Той се облегна назад и даде време на Джони да се запознае с картата на спокойствие.
Джони познаваше тези планини, но никога не ги беше виждал в такива подробности и снимани под такъв ъгъл.
Търл прибра всичко с изключение на тази карта.
— Ще се ориентираш по нея.
Надигна се и стана.
— С колко време разполагаме, за да го изкопаем? — попита Джони.
— Това трябва да стане до деветдесет и първия ден на следващата година. Значи разполагате с шест месеца и половина.
— Но означава също така, че трябва да работим и през зимата — забеляза Джони.
Търл повдигна рамене.
— Там винаги е зима. Десет месеца зима и два месеца есен.
Той се разсмя весело.
— Качвай се в самолета и заминавай да го разгледаш. За целта имаш на разположение едва-две седмици. След това се връщаш и се срещаме пак. Само ние двамата. Това е строго секретно, чуваш ли? Освен на твоите животни, на никого няма да казваш!
Търл си тръгна, като си подхвърляше във въздуха кутията с дистанционното управление. Земеходът му се понесе обратно към лагера.
Няколко часа по-късно Джони летеше високо над Скалистите планини с екипаж, подбран лично от него.
— За пръв път чувам — каза един от шотландците зад него, — че Робърт Бърнс се е занимавал с токсикология.
Джони се обърна. Помисли, че часовият също се е качил на борда.
— Толкова добре ли си научил езика на психлосите?
— Разбира се — отговори шотландецът и показа изранените си от линията на учителя длани.
Беше един от младежите, избрани заради удивителната им прилика с Джони.
— Бях на втория етаж и прилепих ухо до прозореца. Той не разбира английски, нали?
— Това е едно от малкото ни предимства — каза Джони. — Не успяхме да се сдобием с детектор за откриване на уран.
— Е, в крайна сметка ако човек смята, че може да спечели всички битки, той е прекалено голям оптимист — намеси се и Робърт Лисицата. — Какви са тези села там долу?
И наистина по планинските склонове под тях се виждаха разпръснати стари градове.
— Те са пусти — отговори Джони. — Бил съм в някои от тях. Няма никакви хора, само плъхове. Призрачни миньорски села.
— Тъжна история — въздъхна Робърт Лисицата. — Толкова много земя, толкова много храна, а няма никакви хора. При нас, в Шотландия, плодородните земи, от които може да се роди нещо, са много малко и храната постоянно не достига. Изживяваме една изключително мрачна страница от човешката история.