Данълдийн можеше да управлява такъв самолет. Но докато наблюдаваше движението на пръстите на Джони, разбра, че това не е обикновен полет. А и копчетата за управление бяха пригодени за огромните нокти на психлосите и се изискваха доста силни и резки движения, за да може човек да постигне необходимия ефект.
Данълдийн погледна надолу към каньона.
— Няма да е като разходка на влюбени по здрач — каза той. — Но мога да опитам! — и се спусна към пропастта.
Джони разкопча колана си и ги накара да му подадат един малък уред, наречен сондажен харпун. С него се изстрелваше къса сонда с въртящ се свредел, който се забиваше в скалата. Дължината на взетата проба с диаметър два и половина сантиметра зависеше от това, колко дълго сондата седи забита в скалата. С нейна помощ можеше да се вземе за изследване всякакъв вид твърд материал.
— Започвайте да снимате! — изкрещя той на останалите.
На борда разполагаха с три камери, един уред за измерване на дълбочината под повърхността и друг за определяне на плътността и структурата на пласта. Всички тези проучвателни съоръжения бяха леки за психлосите, но обикновеният човек трябваше доста да си напрегне мускулите.
Шотландците взеха инструментите и през специалните отвори на корпуса всеки се зае със своята изследователска работа. Джони отвори люка и насочи сондажния харпун.
— Приближи се колкото можеш повече до жилата, но без да рискуваш!
— Добре — отговори Данълдийн, — но май това е най-трудното нещо на света. Готови ли сте? Потегляме!
Те отново се спуснаха в бездната. Джони чуваше как пръстите на Данълдийн шарят по копчетата със скоростта на автоматен откос. След това този шум внезапно изчезна, заглушен от воя на вятъра в каньона.
Те се залюляха. Скалата ту се доближаваше на сантиметри до тях, ту се отдръпваше на няколко метра, като непрекъснато танцуваше нагоре-надолу. Ревът на моторите надвиваше воя на вятъра, когато се напрягаха, за да променят положението на самолета.
Джони се опита да се концентрира. Искаше да успее още с първия изстрел, тъй като щеше да му бъде нужно време да изтегли сондата. Жилата искреше, подскачаше насам-натам и само за секунда попадна в мерника. Джони натисна спусъка. Чу се изстрел, последван от съскането на развиващото се въже. Сондата се заби в жилата.
Попадение право в целта!
Натисна копчето на макарата. Въжето изплющя и се опъна.
Изведнаж самолетът се наклони на една страна и полетя надолу, като замалко не се удари в отсрещната стена. Сондата се откърти от скалата и се залюля под него. Джони започна да навива въжето.
— Набери височина! — изкрещя той.
Данълдийн изстреля самолета около седемстотин метра нагоре, където въздушните маси бяха по-спокойни. Той седеше изтощен, вдървен, ръцете и китките го боляха, по челото му бяха избили едри капки пот.
— О, Господи! Това беше като танц с жената на дявола! — каза задъхано, без да обръща внимание на диалекта си.
— Успяхте ли да направите необходимите измервания и снимки? — извика Джони през рамо.
Да, мъжете вече разполагаха с данни за дълбочината и плътността на слоя. Но онези, които снимаха, бяха толкова възхитени и потресени от гледката, че поискаха допълнителна възможност, за да направят още снимки.
— Този път ще пилотирам аз — каза Джони.
— И ти ли искаш да потанцуваш с жената на дявола? — попита го Данълдийн. — Не, Мактайлър. Имам чувството, че ще се наложи да правя това още много пъти в бъдеще. Искам да запазя този танц за себе си. Благодаря за предложението — и той извика назад: — Какво точно ви трябва?
Трябваха им допълнителни снимки на свлечената скална маса в дъното на каньона.
— Надявам се, че всички сте разговаряли с пастора, преди да тръгнем — пошегува се Данълдийн. — Потегляме!
Пикираха към дъното на бездната между двете стени. Реката се пенеше и гневно хапеше отломките, изпречили се на пътя й. Всички камъни бяха под водата.
За да успеят операторите да направят снимки и от двете страни, самолетът се бореше с въздушната стихия и се издигаше нагоре съвсем бавно. Бързите движения на ръцете на Данълдийн по пулта почти не можеха да се проследят. Двигателите на люшкащия се самолет виеха от претоварване.
— Нещо започна да загрява — извика Робърт Лисицата.
Независимо от височината в кабината стана по-топло. Причината беше в претоварените от непрестанните промени на координатите двигатели.
Издигнаха се точно над върха. Докато операторите правеха снимки, Джони го наблюдаваше внимателно.
Не се виждаше никаква, па макар и съвсем малка площадка, на която самолетът да може да кацне. Нямаше и подходящо място, откъдето да се спусне летяща сондажна платформа. Върхът беше покрит само със зъбери и пукнатини.