Джони му благодари. Кър също застана в сянката на сградата. Започнаха да си приказват, но през повечето време бъбреше Кър. Разправяше нещо за това, как графикът го притиска, а Джони от време на време му подхвърляше въпроси, чиито отговори живо го интересуваха.
— Какво ще се случи на деветдесет и първия ден от следващата година?
— Откъде си чул за това?
— Видях го написано в мината.
Кър почеса мазната козина на врата си.
— Сигурно си прочел погрешно. Трябва да е било написано деветдесет и втория ден. По график това е датата за телепортиране. Само след седем дни ще имаш възможност да разбереш за какво става дума. Истинска лудница.
— Е, какво чак толкова особено има?
— Сигурно си присъствувал поне на две телепортирания, докато беше затворен в клетката. Нали знаеш, че се извършват само два пъти в годината?
Той беше прав, но тогава Джони още не беше чувал нищо за процеса на телепортиране. Придаде глупаво изражение на лицето си.
— Става дума за бавно телепортиране — обясни Кър, — а не на руда. Пристигат нови служители и старите си заминават. Включително и мъртвите.
— Мъртвите ли?
— Да, изпращаме телата на загиналите психлоси у дома. Отчитат ги прецизно заради заплатите, а и не искат да попаднат в лапите на чужда раса, предполагам. Тъпите правила на компанията създават много главоболия. Поставят ги в ковчези, държат ги в моргата… Глупости, Джони. Виждал си моргата. Защо ли ти разправям всичко това?
— Е, по-приятно е, отколкото да работиш — каза Джони.
Кър се разсмя бурно.
— Да, прав си. Както и да е, бавното телепортиране представлява триминутно натрупване и след това „Гудбай!“. В този ден на всеки шест месеца от родната планета тук пристигат нови служители и между двете планети се установява линия на напрежение. Два часа след задействуване на системата ние изстрелваме обратно онези, които трябва да се върнат, и телата на мъртъвците.
— Знаеш ли — продължи той, — по-добре не се мотай около това място, когато се извършва обикновено междупланетарно телепортиране. Понякога те виждам да обикаляш там с коня си. За обикновените пратки и рудата няма опасност, но ако живо същество попадне в зоната, при прехода ще бъде разкъсано на парчета. Ще се разпадне на части. При бавното телепортиране телата остават цели, независимо дали са мъртви или живи. Ако искаш да отидеш на Психло, Джони, не се опитвай да пътуваш с рудата!
Той отново се разсмя, защото си мислеше, че шегата му е много забавна. Едно човешко същество, което диша въздух и е свикнало със слабата гравитация на Земята, не би издържало на Психло повече от две минути.
Джони също се смееше. Той нямаше никакво намерение да ходи на Психло.
— Наистина ли заравят телата на мъртъвците на вашата планета?
— О, да! С имена, надгробни знаци и всичко останало, както си му е редът. Така е записано и в работния договор. Е, гробището е извън града, в едно старо бунище, и никой не ходи там. Но все пак в договора е включено и погребение. Глупаво е, нали?
И Джони мислеше така.
Кър си тръгна в много добро настроение.
— И не забравяй да ми кажеш кого искаш да убия!
Когато стартираше със стария си камион, се давеше от смях. Джони погледна нагоре към прозореца, зад който Робърт Лисицата записваше разговора, и подвикна:
— Спри го!
— Готово — каза Робърт, като се наведе от перваза и погледна надолу. Джони продължи:
— Мисля, че вече знам как Търл ще изпрати златото на Психло. В ковчезите!
Робърт Лисицата кимна с глава в знак на съгласие.
— Да, всичко си идва на мястото. Тук ще ги напълни със златото и по всяка вероятност когато се прибере у дома, през някоя тъмна психлоска нощ просто ще ги изкопае, без никакви свидетели наоколо. Мръсен вампир!
И сега Джони, яхнал Уиндсплитър, обикаляше около площадката, за да се сдобие с необходимите му данни за процеса на телепортиране. Сигурно щеше да дойде ден, когато ще му потрябват.
Новите служители от Психло още не бяха пристигнали. Търл сновеше наоколо, за да организира нещата. Беше подготвил за посрещането медицински персонал и необходимите административни звена. Знаеше, че броят им ще е доста голям, тъй като Нъмф печелеше от всеки новопристигнал работник и беше успял да осигури доста „допълнителна помощ“.
Техниците проверяваха мрежата от кабели, опасваща площадката. Над контролния купол се появи бяла сигнална светлина. Джони подкара Уиндсплитър нагоре по хълма и натисна дистанционното управление, за да задействува камерата.
Запримигва червена светлина. Зави сирена. Високоговорителят излая: „Отдръпнете се!“
Кабелите започнаха да жужат. Джони погледна психлоския часовник, който беше прекалено голям за него, и си отбеляза времето.