Спуснаха Джони на земята и въжето, с което беше вързан, се отхлаби. Той внимаваше да не постави много експлозив, защото цялата скала щеше да се откърти и да се срути надолу. Опаса я с взривния шнур, като гледаше да е колкото може по-близо до основата. Постави детонатора.
Махна с ръка, въжето се опъна и той се отлепи от земята. Висеше във въздуха и вятърът го люлееше.
Взривният шнур се възпламени и ехото от взрива се понесе из планините.
След като вятърът отвя облаците дим и прах, го спуснаха отново. С пистолет заби един клин в разцепената скала. Спуснаха му въже, той го прокара през ухото на клина и го върза. Ако беше изчислил всичко точно, цялата скала щеше да бъде поместена много лесно.
Започнаха да го изтеглят нагоре. Двигателите на самолета ревяха. Скалата се отдели.
Данълдийн я спусна така, че Джони да може да отреже с клещи завързаното за нея въже.
Огромната скала полетя надолу и мястото, на което беше лежала преди малко, сега представляваше равна площадка.
Джони работи цял час, като ту го спускаха, ту го вдигаха. Някои парчета буташе в пропастта под себе си. Накрая се получи равна площ около двадесет метра в диаметър, на седемдесет метра от ръба.
Самолетът кацна.
Дейвид, началникът на смяната, пропълзя по неравната повърхност до цепнатината, на десетина метра от ръба. Вятърът се опитваше да отнесе баретата му. Той постави в цепнатината едно устройство, което щеше да сигнализира, ако тя започне да се разширява.
Джони отиде до ръба и накара Тор да го държи за глезените, докато той висеше надолу и се опитваше да разбере дали оттам се вижда жилата. Не успя дори да я зърне. Скалата не беше отвесна, а с наклон навътре.
Около него се събраха и останалите. Чудеха се как биха могли да помогнат.
Джони отиде обратно до самолета, ръцете му бяха изранени.
— Тук ще трябва да се работи с ръкавици.
Когато се върнат, щеше да помоли възрастните жени да изплетат достатъчно за всички.
— Е, добре — каза Робърт Лисицата, — все пак кацнахме.
В далечината се чуваше боботенето на редовния ежедневен полет на разузнавателния самолет. Те бяха инструктирани предварително. Тримата двойници на Джони моментално се втурнаха към самолета и изчезнаха от погледа. На открито остана само Джони.
Имаха достатъчно време. Острият гръм от прелитането на свръхзвуковия самолет им подействува като удар с боздуган. Земята трепереше, докато шумът бавно заглъхна в далечината.
— Надявам се вибрациите, които причинява това нещо — каза Данълдийн, като се измъкваше от самолета, — да не разцепят скалата.
Джони ги събра около себе си.
— Сега трябва да помислим за оборудването. Първото нещо, което ще направим, е да поставим ограда, така че да няма опасност от падане в пропастта. Ще се наложи да издигнем и нещо като подслон за смените, нали така?
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Утре — продължи Джони — ще докараме два самолета. Единият с машини, а другият съоръжен с необходимото устройство за забиване на железни пръти. Ще се опитаме да монтираме върху тях работната платформа, от която ще копаем точно над жилата. А сега проучете и пресметнете каква техника ще ни е нужна за поставянето на парапет, миньорски кофи и така нататък.
Започнаха да се подготвят за изваждане на златото от недрата на Земята. Не го искаха за себе си, но трябваше да го добият на всяка цена. То щеше да бъде примамката в капана.
3
Джони лежеше в изсъхналата трева върху хълма и наблюдаваше лагера с бинокъл за нощно виждане. Безпокоеше се за Криси.
Бяха изминали два месеца и той усещаше, че шансовете им за успех намаляват. Имаха късмет единствено че тази година снегът закъсня, но за сметка на това студът и зимният вятър хапеха по-силно отвсякога.
Огромният бинокъл беше леденостуден. Беше направен за психлоси и двата окуляра бяха толкова раздалечени един от друг, че можеше да ги използва само поотделно.
Слабата светлина на зимната луна се отразяваше от покрития със сняг връх зад него и хвърляше бледи отблясъци върху равнината.
Опитваше се да зърне огъня, запален от момичетата. От опит знаеше, че от тази наблюдателна позиция би трябвало да се забелязва много ясно. Но вече доста време не откриваше и следа от него.
Когато преди два месеца видя Криси за последен път, напълни клетката с дърва за огрев. Остави й пшеница за варене, дори няколко марули и репички от последната реколта в градината на възрастните жени. Имаше достатъчно запаси от пушено месо, но все пак те не можеха да стигнат за цяла вечност.
Беше се опитал — всъщност доста неуспешно, да я окуражи, да й вдъхне увереност, каквато той самият нямаше.