И тази сутрин, направо изневиделица, животното беше станало причина козината на врата му да настръхне от ужас.
Всеки ден, както обикновено, Търл преглеждаше снимките, направени от автоматичния разузнавателен самолет. Изведнаж пред очите му попадна една снимка на мината, върху която имаше съобщение.
Ясно личеше как близо до жилата животното беше опънало под напора на вятъра огромен надпис с размери четири на четири метра. Беше прострян върху разчистена от животните равна площадка. Пишеше на психлоски:
С П Е Ш Н О
Предстояща среща жизнено важна.
Същото място. Същото време.
И което беше най-лошото — брезентовото покривало на една от машините беше закрило част от съобщението. Имаше още един ред и той започваше така:
Зима…
Останалото не се четеше.
Очевидно глупавото животно не беше разбрало, че част от съобщението му не се вижда.
С треперещи нокти Търл се опита да намери друга снимка с целия надпис. Нямаше.
Обхвана го паника.
Ужасът му премина в гняв. Сетне се поуспокои, защото се сети, че единственият разузнавателен самолет на Земята е под негов контрол. Предупредителната сигнална система, монтирана под крилата му, не беше регистрирала нищо обезпокоително. Той следеше пристигащите ежедневно снимки и знаеше с точност до милиметър как напредва работата. Явно заловеното от него животно постоянно работеше там, без да се отделя от групата. Всички си приличаха, но Търл смяташе, че винаги може да разпознае по русата брада и по високия му ръст това, което беше обучил сам. Успокои се, че животното бе много заето и нямаше време да ходи никъде другаде.
Работата напредваше бавно, но той като миньор разбираше затрудненията. Вярваше, че ще успеят да се справят и без него. Всъщност до деветдесет и втория ден на следващата година оставаха още четири месеца.
Преодоля паниката си и накъса снимките. Не трябваше да попадат в лапите на Джейд.
По никакъв начин той не биваше да заподозре връзката на Търл с проекта. За момент си представи, че съобщението е започвало с неговото име, и съжали за прибързаното унищожаване на снимките. Трябваше да ги разгледа по-внимателно. Може би първата дума е била „Търл“?
Наистина той не умееше да се вглежда в себе си и не усещаше, че полудява.
Тъмнината се спускаше над танка като черен воал. Търл управляваше само с помощта на уредите, без светлини. Теренът беше ужасен. Някога тук е имало град, но сега зееха единствено дупките на изоставените, отдавна изчерпани мини, експлоатирани от компанията преди векове.
Върху екрана на скенера се появи нещо — точно пред него имаше живо същество.
Лапата му се отпусна върху спусъка, готова да го дръпне всеки миг. Внимателно се увери, че се е отдалечил достатъчно от лагера, и хълмът и древният град го прикриват. След това включи слаба светлина и огледа местността пред себе си.
Животното го чакаше на уговореното място, яхнало някакъв див кон, който се плашеше от танка. Бледата светлина на фаровете обгърна ездача. Имаше още някой! Не, това беше само друг кон… върху гърба му беше вързана голяма торба.
Търл провери със скенерите цялата околност. Не, нямаше никой. Той отново погледна животното. Лапата му трепереше само на милиметри от спусъка. То не изглеждаше изплашено.
Кабината на танка беше херметично затворена и пълна с дихателен газ, но все пак Търл беше с маска. Ремъкът й го стягаше и той я нагласи по-удобно.
Взе един малък радиопредавател и го пусна през амбразурата навън. Той падна на земята до танка. В лапите си Търл държеше друг.
— Слез от коня и вземи предавателя! — нареди му той.
Джони се спусна от гърба на полуопитомения кон и се приближи към танка. Взе уреда, като не преставаше да се взира през малките амбразури, за да види Търл. Не успя, защото вътре беше тъмно, а и стъклото беше направено така, че да бъде прозрачно само от едната страна.
Търл попита по радиопредавателя:
— Ти ли уби часовите?
Джони вдигна своя до лицето си. Трябваше да съобразява бързо. Търл беше толкова особен!
— Всичките ми часови са живи — каза той и това беше самата истина.
— Знаеш за кои часови говоря! За онези в лагера.
— Случило ли се е нещо? — поинтересува се Джони.
При този въпрос Търл едва не припадна. Той наистина не знаеше случило ли се е нещо, какво щеше да се случи и защо. Все пак се овладя.
— Последната част на съобщението не се четеше — каза той обвиняващо.
— О, така ли? — попита Джони невинно. Той я беше закрил нарочно, за да бъде сигурен, че Търл ще дойде на срещата. — Там пишеше: „Зимата наближава, имаме нужда от съвета ти.“