Ръцете на Андрю се плъзгаха по замръзналата дръжка на чука милиметър по милиметър. Накрая не издържаха и се разтвориха. Падна от три метра височина. Ако не беше Данълдийн, който го хвана навреме, щеше да се прекатури през ръба на площадката.
Джони отчаяно се бореше с вятъра. Обърна самолета и се приближи до тях с отворена врата.
Двамата пропълзяха през нея, а доктор Макдърмот им помагаше.
Андрю издърпа въжето и затвори вратата. Джони излетя нагоре, набра шестстотин метра височина, направи завой и кацна върху площадката на върха.
Доктор Макдърмот, заеквайки, се извиняваше през цялото време:
— Не можах да намеря второ въже — повтаряше той.
— Недей да мислиш повече за това — успокояваше го Данълдийн. — Дори се повозих в снега като с шейна.
Докторът разкопча обгорелите му дрехи и го огледа. Изпитваше истинско облекчение, че Данълдийн само е поопърлен и няма никакви тежки изгаряния.
— Имах такъв шанс да стана герой — вайкаше се доктор Макдърмот. — А аз го проиграх!
Джони слезе от самолета и се приближи до ръба на пропастта. Останалите го последваха. От преживяното напрежение по лицата на членовете на работната група бе избила студена пот. Гледката беше страховита, дори да се наблюдава само отстрани.
Джони клатеше глава и гледаше надолу в тристаметровата бездна. На дъното стърчеше забитата в леда стълба. Летящата платформа вече бе изчезнала под него. Снегът около мястото на катастрофата беше почернял от експлозията и изпъстрен с отломки.
Джони се обърна към Данълдийн и останалите:
— Направихме всичко, каквото можахме.
Почти в един глас началникът на смяната и Данълдийн се възпротивиха:
— Нямаме право да спрем работата точно сега!
— Край на цирковите номера! — отвърна Джони. — Вече няма да висим от ръба на тази скала и да треперим през цялото време. Елате с мен!
Те го последваха. Той посочи право надолу:
— Тази жила продължава и навътре в скалата. По дължината й има каверни, пълни със злато, разположени на всеки тридесет метра. Ще изкопаем шахта. След това ще направим галерии под земята, които да стигат до стената, и така ще измъкнем златото от обратната страна.
Всички мълчаха.
— Но онази цепнатина там… не можем да използваме взрив. Лицевата страна на скалата ще се отдели.
— Можем да работим само с пробивни машини. Ще дълбаем успоредни канали, а след това с вибрационни чукове ще разкъртим скалата. Сигурно ще ни коства повече време, но трябва да работим упорито. Няма да е лесно да стигнем до златото.
Да се доберат до него под земята? Това им се стори гениална идея. Началникът на смяната и Данълдийн започнаха да изготвят график за докарването на необходимата техника за копаене и извозване на скалната маса. Заля ги вълна на облекчение. Долетя другата смяна и когато чуха за новите планове, изпаднаха във възторг. На никого не се нравеше да виси във въздуха над зейналата пропаст и в края на работния ден да няма почти никакъв резултат от труда му.
— Организирайте всичко и започнете още преди следващия полет на разузнавателния самолет — каза Джони. — Търл може да е луд, но все пак е миньор. Ще разбере какво правим и няма да предприеме нищо. Ще изгребваме скалата лъжичка по лъжичка и затова работата не трябва да спира през всичките двадесет и четири часа. И без това в такова отвратително време под земята ще се работи много по-лесно. Ще използваме изкопаната маса за подравняване на площадката. Къде е теодолитът, за да видим в каква посока и къде точно да започнем да копаем?
Чу се шум от самолетни двигатели — Данълдийн отиваше в базата, за да докара още хора и машини.
„Все пак може и да успеем“ — помисли си Джони.
3
Зът разтревожено наблюдаваше как Търл и цяла тълпа механици около него ремонтират стария бомбардировач.
В огромните подземни гаражи и хангари отекваха воят на бормашините и звънът на чуковете.
След пристигането на новите работници механиците на Зът се върнаха обратно при него. С изключение на зареждането на разузнавателните самолети на всеки три дни (нещо, което той смяташе за напълно излишно) вече нищо друго не спъваше работата му. До днес Търл беше оставил началника на транспорта на спокойствие. Той сам обслужваше и се грижеше за двадесетте бойни самолета край лагера. Така че освен от сегашната неочаквана задача Зът нямаше от какво друго да се оплаква.
Но това беше пълна идиотщина! Бомбардировач! Съзнаваше, че е по-добре да си мълчи.
В огромната кабина за управление на самолета Търл променяше предварително заложените в него програми. Беше потен и изцапан със смазка. В едната си ръка държеше дистанционно управление. Натискаше копчетата му и вкарваше нова информация в командната система на бомбардировача.