— Толкова ли са малко? — престраши се да попита Зът.
Търл изкрещя нещо и запокити ключа по него. Зът успя да се наведе навреме и ключът издрънча по пода на хангара, като накара няколко работници да подскочат.
— Търл, държиш се като луд — каза Зът.
— Само представителите на чужди раси могат да полудяват! — изрева Търл.
Докато влачеха древния самолет към площадката за телепортиране, Зът стоеше настрана.
— Ще остане точно там! — кресна Търл, без да се обръща конкретно към някого. — Така ще може да бъде изстрелян по всяко време през следващите четири месеца.
„А това със сигурност ще стане на деветдесет и третия ден от следващата година“ — помисли си той и се усмихна тайничко.
За момент Зът се поколеба дали няма да е по-добре да застреля Търл през някоя тъмна нощ. Началникът на сигурността бе върнал оръжието на служителите и издаде разрешение да го носят със себе си. Заповяда пушките в пирамидите край спалните помещения да бъдат винаги заредени. Но тогава се сети, че злият демон беше скрил някъде един плик, който щеше да се появи на бял свят, ако нещо се случи с него.
По-късно, когато останаха насаме с Нъмф, Зът сподели всичко това с него. Зът обичаше да ходи на лов, а този бомбардировач щеше отново да унищожи всичкия дивеч. Нъмф също беше страстен ловец.
Но Директорът на планетата го изслуша със стъклен поглед и не обели нито думичка.
И така, бомбардировачът, същият, който преди хиляда години бе обгазил планетата и предрешил победата на нашествениците, остана пред вратата на площадката за телепортиране. Зареден със смъртоносен газ, с предварително въведени координати, той остана да очаква Търл да натисне няколко копчета на дистанционното управление, като същевременно блокираше пътя на всичко и на всички.
Всеки път, когато преминеше покрай него, Зът потреперваше. Очевидно Търл бе напълно полудял.
Тази нощ както винаги главата на Търл се въртеше и той се чувствуваше замаян. Беше изтекъл още един ден, а не се беше добрал до никаква информация за мисията на Джейд. Какво търсеше тук агентът?
Разглеждаше снимките, направени от автоматичния разузнавателен самолет. Животните се опитваха да стигнат до жилата от другата й страна, под земята, което беше много хитро. Така сигурно щяха да успеят. Ако ли пък не, той знаеше какво да направи.
Всяка вечер минаваше да нагледа двете момичета. Хвърляше им месо и дърва. Понякога отвън, край оградата, намираше пакети. Избягваше да се замисля как са попаднали там, а направо ги пускаше в клетката. Беше оправил тръбите за вода, но сега пък басейнът преливаше. По-голямото отново седеше, както обикновено. Щом ги видеше, веднага започваха да го гризат въпроси около загадката с парапсихическите им способности. Чудеше се коя от двете изпраща импулсите и дали могат да бъдат дешифрирани с помощта на някаква апаратура. Е, добре, докато онези животни горе в планината се трудят усърдно, той нямаше да убие момичетата. Все пак те бяха механизмът, с чиято помощ държеше останалите в ръцете си.
Но на деветдесет и третия ден, ха-ха! Не можеше да разчита, че животните няма да проговорят. Не биваше да поема риск, като остави живи свидетели, до които компанията и правителството можеха да се доберат. Животните трябваше да изчезнат от лицето на Земята и този път завинаги.
Търл заспа съвсем объркан от неизвестността около него. Джейд му пречеше да се добере до златото. Само той беше виновен. Но как се извършва съвършеното убийство на един от най-добрите агенти на ИБР? Започнеше ли да разработва някакъв план, веднага му се завиваше свят. Докато разреши този проблем, трябваше да изглежда, сякаш няма по-съвестен и по-опитен в неговата работа. Всички щяха да са убедени, че е най-великият, най-предпазливият и най-подозрителният началник на сигурността, който компанията някога е имала.
Наистина ли полудяваше? Не, просто бе по-умен от останалите.
4
Джони се връщаше у дома.
От малкия товарен самолет разтовариха четири коня в каньона над пасището на селото. Беше толкова студено, че от ноздрите им излизаха струйки пара. Животните бяха опитомени съвсем наскоро и когато им свалиха превръзките от очите, започнаха да удрят с копита замръзналата земя и да цвилят. На такава височина въздухът бе кристално чист, но и мразовит. Падналият през последната буря сняг застла всичко с бяло покривало и планината сякаш бе потънала в неподвижна тишина.
С Джони бяха Ангъс Мактавиш и пасторът Макгилви. Имаше и един пилот, който трябваше да върне самолета, ако се наложи да останат повече от един ден. Те излетяха веднага след като разузнавателният самолет премина над тях и не биваше той да ги засече на другия ден в каньона над селото.