Чуха се стъпки и някой открехна вратата. Беше леля му Елен. Надничаше през процепа, без да смее да отвори. Накрая промълви:
— Джони? — и след малко продължи: — Но ти си мъртъв, Джони!
Отвори широко вратата и се разплака.
Избърса очите си с престилката от еленова кожа.
— Влизай, Джони. Стаята ти е празна… раздадохме нещата ти на младите мъже в селото… Влизай по-бързо, че къщата ще изстине.
— Хората болни ли са? — попита Джони, защото се притесняваше за своите придружители.
— О, не. Не повече от друг път, нищо необичайно. Но някой видял из хълмовете елен и всички мъже отидоха да го преследват. Няма много храна, Джони. Откакто ти ни напусна, съвсем не достига.
Разбра, че думите й прозвучаха като обвинение, и добави:
— Имам предвид, че…
Разплака се отново. Джони усети как сърцето му се свива. Леля му остаряваше много бързо. Беше изнемощяла и отслабнала, скулите й бяха изпъкнали.
Джони повика Ангъс и пастора да влязат и да се стоплят край огъня. Леля му Елен никога преди това не беше виждала чужденец и малко се поизплаши. Но се запозна с тях и тръгна да им претопля супата от варени кокали, за която всички бяха единодушни, че е страшно вкусна. Тя престана да стрелка Джони с питащ поглед и остана много доволна.
— Криси намери ли те? — осмели се да попита накрая.
— Жива е — отговори Джони. — Пати също.
Не трябваше да я плаши, не биваше да ги стряска.
— Толкова се радвам! Знаеш ли колко се притеснявах? Но тя не искаше и да чуе! Всички я убеждаваха да не тръгва. По някое време конят ти се върна тук.
Тя отново заплака, приближи се до Джони и го притисна силно към себе си. Отиде в другата стая, за да им приготви леглата за сън, ако решат да прекарат нощта при нея.
Джони излезе и намери детето, което бе избягало, когато ги видя. Изпрати го към хълма, за да извика ловната дружинка, преследваща елена.
Вече минаваше четири, когато успя да събере съвета на старейшините. Учуди се много, защото той се състоеше само от стария Джимсън и Браун Лимпър Стафър. Третият член бе умрял съвсем наскоро и на негово място още нямаше назначен никой. Джони оправи вратата на Съдилището и запали огъня.
Представи Ангъс и пастора. Забеляза, че „съветът“ ги прие с притеснение. Както и леля му Елен, те никога в живота си не бяха срещали чужденци. Но гостите се отдръпнаха настрани и се стараеха да останат почти незабелязани.
Джони обясни пред съвета защо е дошъл. Не предизвика никаква тревога. Каза им, че е разбрал защо хората в тази долина боледуват, защо децата са толкова малко, а смъртните случаи толкова много. Напомни защо е напуснал селото — да намери по-добро място за живеене. Вече беше успял. Новото селище е много хубаво — по главната улица има течаща вода, снегът там е много по-малко, а дивеч и къщи се намират в изобилие. Наблизо има вид черна скала, която гори, и изобщо става дума за едно чудесно място. Това беше прекрасна, аргументирана реч.
Старият Джимсън изглеждаше заинтригуван и доброжелателно настроен към него. Той се посъветва с Браун Лимпър, точно както си му е редът.
Но Браун Лимпър имаше зъб на Джони много отдавна. Я виж каква стана тя накрая! Джони беше заминал, без да послуша никого. Той бе причината да тръгнат Криси и Пати, които може би вече бяха мъртви. Изведнаж, след година и половина или дори повече, се появява отнякъде и поставя исканията си — да напуснат собствените си домове и да се преместят на ново място. Но родното им село е тук, тук те винаги са се чувствували в безопасност. Толкова по този въпрос!
Гласуваха. Резултатът беше равен. Съветът не можеше да вземе решение как да постъпят.
— Понякога решения са се вземали и след гласуване на всички жители, имащи право на глас — каза Джони.
— Откакто се помня, такова нещо не се е случвало! — отсече Браун Лимпър.
— Аз пък си спомням — намеси се Джимсън. — Разширен съвет и сетне гласуване се проведоха преди тридесет години, когато ставаше въпрос да се смени мястото на оборите и кошарите.
— Тъй като резултатът е равен — обади се Джони, — ще свикам разширен съвет с участието на цялото село.
Тази идея хич не се хареса на Браун Лимпър, но в случая нямаше какво да прави. Няколко души се въртяха отвън любопитно и Джони ги изпрати да извикат останалите.
Когато се събраха всички, навън вече бе тъмно. Джони донесе още дърва и подсили огъня. От предпазливост не посмя да включи миньорската лампа.
Огледа всички събрали се, които бяха насядали по пейките и по пода. В изпълнената с дим малка стая лицата им бяха слабо осветени от пламъците на огъня. Почувствува се много зле. Това бяха сломени хора, изнемощели от глад и някои от тях боледуваха. Децата бяха прекалено тихи. Имаше само двадесет и осем.