Внезапно го обзе някакво предчувствие, излезе от гаража и се върна при клетката. Онова същество стоеше пред вратата!
Търл нахълта гневно и за втори път го отнесе обратно, като се взираше във въжето. То се бе справило и с двойния възел!
Със сръчни движения на лапите си го върза пак. Сложи въжето на шията му и направи един от най-здравите възли, които използваха в мината.
Животното го гледаше. Издаваше някакви смешни звуци, сякаш говореше.
Търл излезе, заключи вратата и изчезна от погледа му. Не случайно беше шеф на сигурността. Зае удобна позиция зад сградата, завъртя един лост на маската си, което му позволи да гледа като през телеобектив, и се приготви да наблюдава.
Само за секунди то се справи със сложния възел и отново беше свободно!
Търл връхлетя обратно, преди животното да успее да стигне до вратата. С грубо движение го вдигна и го захвърли в другия край на клетката.
Този път нави въжето няколко пъти около врата му и направи такъв сложен възел, че можеше да бъде развързан само от много опитен такелажник.
Излезе и отново се скри.
Онова глупаво същество си мислеше, че никой не го вижда какво прави.
Бръкна в торбата, която носеше, извади нещо лъскаво и преряза въжето.
Търл тромаво тръгна към гаража и започна да рови в купчините захвърлени кой знае откога инструменти, докато намери това, което му трябваше: парче стоманено въже, оксижен, бутилка с газ и една метална шина.
Когато се върна, животното отново го чакаше до вратата, но този път бе успяло и да се покатери по нея.
Търл повече нямаше настроение за шеги. Направи нашийник от шината и я завари направо на шията му. Като работеше умело с оксижена, прикрепи към нея въжето, чийто край оформи като халка. Надяна я върху метален прът, висок повече от три метра.
Погледна към животното. То правеше някакви жалки гримаси, като се опитваше да не докосва врата си до още горещия нашийник.
Това няма да успее да пререже, си каза Търл.
Но един истински шеф на сигурността умее и други неща. Върна се в кабинета си и взе от малката задна стаичка две миниатюрни камери, провери ги и ги настрои на вълната на видеоприемника, намиращ се на бюрото му.
Сетне се върна при клетката, постави едната на известно разстояние от нея, така че да я контролира отвън, а другата, насочена надолу, прикрепи отвътре към един от прътите на оградата.
Животното издаваше странни звуци и сочеше към устата си с ръце. Какво ли можеше да означава това?
След като свърши всичко това, Търл най-сетне можеше да се почувствува удовлетворен.
Тази вечер прекара спокойно на една маса в клуба на служителите на компанията, като не обръщаше внимание на задаваните му въпроси и кротко отпиваше кербанго с твърде самодоволен вид.
2
Джони Гудбой Тайлър гледаше с отчаяние към торбите си, които лежаха на другия край на клетката.
Слънцето печеше безмилостно.
Нашийникът, поставен върху изранения му от горещото желязо врат, му причиняваше болка.
Гърлото му беше пресъхнало. Той беше гладен.
В торбите му, оставени точно до вратата, имаше цял мях с вода и варено свинско месо, което може би все още не се беше развалило. В тях бяха и кожите, с тяхна помощ би могъл да се предпази от палещото слънце.
В началото се беше опитал просто да избяга.
Самата мисъл, че е затворен в клетка, не му даваше покой. Потискаше го повече от това, че беше гладен и жаден.
Всичко беше толкова непознато. Последното, което си спомняше със сигурност, беше, че се спусна да атакува чудовищното насекомо и една светкавица го запрати във въздуха. И сетне — тук, в клетката. Не, чакай. Май след като за пръв път загуби съзнание, с него се бе случило още нещо.
Когато започна да идва на себе си, лежеше върху нещо гладко и меко. Вероятно се намираше вътре в насекомото. До него имаше някакъв огромен звяр. Изведнаж в дробовете му сякаш нахлу огън вместо въздух. Всеки нерв в тялото му се опъна до скъсване и той започна да се гърчи и да се мята.
Смътно си спомняше и още нещо. Беше дошъл на себе си за няколко кратки секунди. Усети, че е завързан отгоре върху насекомото, което се движеше бързо през равнината. После нещо го удари отзад по главата, отново загуби съзнание и се събуди едва в тази клетка.
Опита се да възстанови цялата картина. Беше успял да нарани насекомото, но не и да го убие. То го беше погълнало и изплюло обратно. След това го бе пренесло на гърба си в своето леговище.
Но най-страшното нещо беше чудовището.
Значи излезе истина, че винаги е бил „твърде умен“ и напразно не е вярвал на думите на по-възрастните. Съмняваше се в съществуването на Голямото село, но го видя сам. Съмняваше се, че има чудовища, но сега попадна в лапите на едно от тях.