Пред себе си видя падина, покрита със зеленина, което беше сигурен знак, че там има вода.
Когато стигна до нея, гърдите му горяха и въздухът излизаше от дробовете му със свистене.
Не можеше да си представи по-прекрасна гледка. Ручеят, който бълбукаше между дърветата, беше едно синьо-бяло петънце.
Джони се втурна напред и само след миг главата му бе в безценната вода.
Той знаеше, че не бива да пие прекалено много. Само намокряше устата си. Отново и отново потапяше главата и гърдите си в течащата вода, усещаше как тя буквално се просмуква в него.
Най-после вкусът на онова отвратително лепкаво нещо изчезна от устата му. Чак сега забеляза колко прозрачна и освежителна е водата в поточето.
Внимателно отпи няколко глътки, след това се обърна по гръб и се опита да успокои дишането си. Денят вече изглеждаше прекрасен.
Все още никой не го преследваше. Чудовището може би дори не беше разбрало, че е изчезнал. Надеждата нахлу в сърцето му с нова сила.
Далеч на северозапад, там, където свършваше равнината, започваха планините. Там беше неговият дом.
Джони се огледа. От другата страна на реката имаше срутена колиба с изкорубен покрив.
Сега най-важното за него беше да намери храна.
Пийна още малко вода и се изправи. Стисна в ръка боздугана си, прекоси потока и се отправи към колибата.
Докато тичаше, не беше срещнал никакъв дивеч. Вероятно всички животни около лагера бяха избити. Не търсеше нещо голямо, дори и един заек би го задоволил. Знаеше, че не трябва да губи време, а да продължи колкото се може по-бързо.
В колибата нещо се размърда. Той пропълзя безшумно.
Няколко големи плъха се втурнаха навън. Джони замахна, но спря. Човек ядеше плъхове само когато настъпеше страшен глад през зимата.
Но той нямаше избор. Времето беше малко и никъде не се виждаха зайци.
Взе един камък и го хвърли по стената на колибата. Отвътре изскочиха още два плъха и боздуганът му полетя като мълния право в целта.
Секунди по-късно държеше в ръцете си един действително огромен екземпляр.
Дали да се престраши да запали огън? Не, нямаше време. Но да изяде плъха суров?! Б-р-р!
Извади едно от прозрачните остри неща, които носеше в торбата си, и се върна при потока. Изчисти и изми плячката си.
Колкото и да беше гладен, му беше нужно известно усилие, за да посегне към суровото месо на плъха. Давейки се, той дъвчеше и преглъщаше с усилие. Все пак беше някаква храна.
Ядеше бавно, като се надяваше да не му стане още по-лошо.
След това отново пи вода.
Уви останалото парче месо в кожа и го прибра в торбата си. Прикри следите с пясък.
Изправи се и впери поглед в далечината, където синееха планините. Пое дълбоко въздух и събра всичките си сили, за да продължи нататък.
Нещо изсвистя във въздуха и се стовари върху него.
Джони се претърколи.
Беше омотан в мрежа.
Не можеше да се освободи.
Колкото повече се мяташе, толкова повече се оплиташе в нея. Гледаше като диво животно.
Разбра какво му се беше случило.
Иззад дърветата, без да бърза, към него се приближаваше чудовището, като намотаваше въжето, с което беше вързана мрежата.
Действуваше съвсем хладнокръвно. Не бързаше изобщо, сякаш цялото време на света беше негово.
Уви Джони в мрежата, хвана го като вързоп подмишница и тръгна тромаво обратно към лагера.
5
Във великолепно настроение Търл седеше на бюрото си и прехвърляше формулярите.
Нещата се нареждаха просто чудесно. Методите на службата за сигурност винаги даваха желания резултат. Винаги! Вече беше научил точно каквото искаше — онова нещо пиеше вода, като топеше раменете и главата си в нея. И което беше още по-важно — вече знаеше, че яде сурови плъхове.
Това безкрайно улесняваше нещата. Ако около лагера въобще имаше някакви животни, то бяха плъховете.
Помисли си, че той също би могъл да научи чинкосите на някои неща. Беше наистина елементарно да оставиш човешката твар да избяга и сетне да я проследиш с разузнавателна сонда от въздуха. Разбира се, не му беше приятно да бъде на открито с маска на лицето и при това да тича. В сравнение с един психло животното беше сравнително бавно, но въпреки всичко се умори. Не е лесно да се натоварваш физически, когато маската затруднява дишането ти.
Все пак беше доволен, че не е забравил как се хвърлят мрежи, колкото и старомодно да изглеждаше това занимание. Не искаше втори път да го зашеметява с лъчев пистолет, защото то изглеждаше прекалено крехко и може би нямаше да оживее.
Започваше да научава някои неща.
Замисли се колко ли плъха на ден изяжда. Лесно щеше да разбере и това.
Погледна с отегчение доклада пред себе си. Изчезналият трактор беше открит заедно с шофьора му на дъното на шахта, дълбока три километра. Напоследък много служители намираха смъртта си в тях. Главното управление щеше да вдигне страхотна олелия, когато разбере колко ще струва замяната на работниците. Но това не можеше да развали настроението му — то беше част от неговия план.