Сети се за справочниците на чинкосите. В града имаше библиотека. Може би човешкото същество е живяло в него?
Но книги?! Това поставяше нещата в още по-благоприятна светлина. Може би чинкосите все пак са били прави, че тези животни са разумни същества. Търл не разбра нищо от знаците, но те очевидно бяха предназначени за четене.
Едната книга вероятно представляваше детски буквар. Другата също беше за деца. Книги за подрастващи.
Животното упорито гледаше в обратна посока. Разбира се, беше безсмислено да се опитва да разговаря с него…
Изведнаж нещо проблясна в съзнанието му.
То го приближаваше още повече към целта. То говореше! Сега си спомни. Онова странно квичене на животно, хванато в капан, приличаше на говор!
А ето че тук имаше и книги!
Обърна лицето на животното към себе си и го накара да го погледне. Посочи с лапа книгите, а след това главата му.
То не даваше вид, че разбира.
Търл натика книгата под носа му и направи същото движение. Очите на животното продължаваха да гледат неразбиращо.
То или не искаше, или не можеше да чете.
Продължи експеримента. Ако тези същества наистина бяха в състояние да четат и да пишат, плановете му със сигурност щяха да успеят. Започна да прелиства страниците пред лицето му. Никаква реакция.
Но все пак то притежаваше тези книги. Бяха негови, а не можеше да чете. Може би ги бе взело заради картинките? Накрая все пак постигна някакъв успех. Докато Търл му показваше рисунка на пчела, в очите му проблясна интерес. Показа му друга, този път на лисица, и то отново разбра. Извади втората книга, в която нямаше картинки, а само букви — те явно не му говореха нищо.
Всичко беше ясно. Прибра малките книги във вътрешния си джоб.
Търл вече знаеше какво да направи. В базата на древните чинкоси можеха да се намерят и дискове, записани на човешки език. Не се бяха досетили да отбележат какво яде човекът, но с езика му се бяха занимали доста подробно. Какво друго можеше да се очаква от тях! Никога не са могли да разберат кое наистина е важно и мислите им постоянно са витаели из стратосферата.
Програмата за утре беше ясна. Всичко се подреждаше от хубаво по-хубаво.
Търл провери нашийника и въжето, заключи здраво клетката и си отиде.
6
Нощта беше студена и влажна, направо отвратителна.
Джони вися на решетките часове наред, отвращаваше се от самата мисъл да стъпи на пода. Цялата клетка беше покрита с кал. Водната струя бе изкарала всичката мръсотия от басейна. Калта достигаше до над глезените му.
Накрая силите му не издържаха, той се предаде и легна в нея.
Сутринта слънцето понапече и калта започна да засъхва. Наводнението бе отнесло двата мъртви плъха настрани, но те ни най-малко не интересуваха Джони.
Организмът му още не се беше възстановил от обезводняването и силното слънце правеше жаждата му нетърпима. Той погледна калната, мътна вода в басейна — в нея плуваха всякакви боклуци от пода на клетката. Дори не можеше да си представи, че нещо ще го застави да пие от нея.
Седеше сломен до решетката, когато се появи чудовището.
То спря пред вратата и погледна вътре. В лапите си носеше някакъв метален предмет. Огледа пълната с кал клетка и за момент Джони си помисли, че може би ще осъзнае невъзможността да се живее в такова отвратително кално и влажно място.
Но чудовището си отиде.
Джони реши, че няма да се върне, ала то се появи отново. В лапите си държеше металния предмет, но носеше и огромна разклатена маса и голям стол.
Чудовището едва се провря през вратата с товара си — тя и без това беше малка за него. Но все пак успя, постави масата на пода и сложи върху нея металния предмет.
Отначало Джони помисли, че столът е предназначен за него, но много скоро бе разочарован. Чудовището постави стола до масата и се тръшна върху него. Краката му се забиха дълбоко в калта, сякаш щеше да потъне в нея.
То посочи странния предмет. След това извади двете книги от джоба си и ги хвърли върху масата. Джони посегна към тях. Не се беше надявал да ги види отново, а точно бе започнал да възприема написаното.
Чудовището хвана ръката му и я насочи към предмета. Размаха лапа над книгите, сякаш му забраняваше да ги пипа, и отново посочи предмета.
Джони едва сега забеляза, че зад нещото на масата имаше торба, пълна с дискове с диаметър колкото две педи.
Чудовището извади един от тях и го огледа. В средата му имаше дупка, а около нея — концентрични улеи. То постави диска върху машината — дупката съвпадаше точно с малкия цилиндър.
Ръцете на Джони бяха разранени от белезниците и той беше безкрайно подозрителен към всяко непознато нещо. Всичко, свързано с чудовището, беше дяволско, подло и опасно. Знаеше го от опит. Да печели време, да наблюдава внимателно и да се учи — това беше единственият начин да възвърне някога свободата си.