Вече беше разрешил проблема с храната. Пушеното говеждо беше удобно за носене и с него нямаше да умре от глад, ако му се наложеше да бърза толкова, че да няма време да ловува.
Старателно закърпи мокасините си и провери дали има резервен чифт. Търл видя и това.
— Не разбра ли, че няма смисъл да носиш тези неща — каза той една вечер, когато дойде да провери дали вратите са здраво заключени. — Има стари ботуши, останали от чинкосите, които биха могли да се отрежат. Не ти ли дадоха ботуши заедно с останалата екипировка?
На следващия ден пристигна шивачът на лагера, който постоянно мърмореше в маската си, но все пак взе мярка на Джони за ботуши.
— Аз да не съм обущар! — протестираше той.
Но Търл му показа документа за извънредните си пълномощия. Така шивачът беше принуден да вземе мярка на Джони и за голямо палто, стигащо до коленете, както и за шапка за студено време.
— Идва лято — повтаряше шивачът. — Не е време да се шият зимни дрехи.
Но така или иначе, трябваше да изпълни поръчката и скоро Джони получи новото си облекло.
— Шантави началници — мърмореше шивачът при последната проба. — Да обличат животни!
Джони се тревожеше от подозрителната загриженост на Търл. Внимателно провери приготовленията си за бягството, за да се убеди, че с нищо не се е издал. Всичко беше наред. Тези дни Търл изглеждаше прекалено зает и дори безразличен. Дали не се преструваше?
Най-големият проблем за Джони беше откъде да намери оръжие.
Преди предотвратяването на мнимия бунт беше забелязал, че някои от работниците носеха на коланите си сравнително малки пистолети. Предполагаше, че ги използват за стрелба по дивеч или за забавление. Търл продължаваше да носи своя, който беше значително по-голям от останалите, но другите ги бяха махнали.
Джони се чудеше доколко може да се довери на Кър. „Джуджето“ определено беше под властта на Търл. Но по някои негови думи, изпуснати пред Джони, беше ясно, че той е истински криминален престъпник. Беше му разказвал как е мамил при хазартни игри, как е обирал контейнерите с руда „просто за майтап“, как е накарал една женска да повярва, че баща й има нужда от пари, и ги взел от нея, „за да му ги предаде“.
Един ден, докато чакаха да се освободи машината, за да започне Джони да се обучава на нея, той реши да си направи експеримент. Двата диска, които намери в Голямото село, все още бяха у него. Вече знаеше, че единият представлява сребърна монета, а другият — златна.
Извади от джоба си сребърната и я заподхвърля във въздуха.
— Какво е това? — заинтересува се Кър.
Джони му я подаде и Кър започна да я драска с нокът.
— На времето изкопах няколко такива в един разрушен град на южния континент — каза Кър. — Но тази трябва да си я намерил някъде наблизо, нали?
— Защо? — попита Джони, обезпокоен, че може би Кър умее да чете по английски.
— Фалшива е — отговори Кър. — Това е сплав от мед, никел и сребро. Истинските монети — виждал съм и такива — са от чисто сребро.
Вече беше изгубил интерес и му я върна.
Джони извади златната и пак започна да си я подхвърля.
С мигновено движение Кър я улови във въздуха още преди да падне в ръката на Джони. Беше силно заинтригуван.
— Ей, къде намери това?
Драсна с нокът по ръба й и я заразглежда отблизо.
— Защо? — попита Джони невинно. — Има ли някаква стойност?
Очите на Кър добиха лукаво изражение. Монетата, която държеше и се правеше, че не го интересува, струваше поне четири хиляди кредита! Златото, примесено с други елементи, колкото да може да бъде обработвано и да не се износва, беше вечно. Кър успокои треперенето на лапите си и погледна уж небрежно.
— Къде я намери?
— Ами… — запъна се Джони. — Попадна ми на едно особено опасно място.
— Останаха ли там още такива?
Кър все още леко трепереше. Държеше в лапите си тримесечна заплата! А това беше една-единствена монета. Всеки служител имаше право да притежава такова нещо съвсем официално под формата на „сувенир“. С нея на Психло можеше да си купи съпруга. Опита се да си спомни какъв беше броят на законно притежаваните монети. Имаше някаква граница, над която те автоматично ставаха собственост на компанията. Десет? Тринадесет? Това важеше, ако наистина бяха стари сечени монети, а не фалшификати, направени от някой миньор.
— Мястото е толкова опасно, че там не може да се отиде без пистолет.
— Да не искаш да кажеш, че аз трябва да ти го дам? — попита Кър и го погледна изпитателно.
— Нима бих могъл да поискам такова нещо?
— Да — отговори Кър замислено. Това животно се научи да работи с машината много бързо. На практика много по-бързо, отколкото би се научил един психло.