— Всички тези боклуци — Кър кимна с глава назад — уж са предназначени за обучение, но на кого? Това си е напълно годна минна техника. Дръж се здраво, кацаме! — натисна няколко копчета върху таблото, товарният самолет намали скоростта и кацна меко.
Кър си постави маската.
— Има още нещо много смешно. Към тези машини не е предвиден никакъв дихателен газ. Само това, което е останало в резервоарите им. Доколкото зная, ти си единственият, който би могъл да работи с тях, без да има дихателен газ в кабините. Ти ли ще управляваш всичките? — той се разсмя. — Ще се побъркаш от работа! Хайде да разтоварваме!
През следващия час подреждаха машините под открито небе близо до най-голямата сграда. Имаше пробивни машини, летящи платформи, макари за навиване на кабели, мрежи за събиране на руда, булдозери и един камион. Вече бяха докарали над тридесет машини.
— Хайде да се поразтъпчем наоколо — предложи Кър. — Бързо се оправихме. Какво ли има в тази голяма сграда?
Имаше безброй много стаи. Във всяка бяха подредени легла и шкафчета. Натъкнаха се и на нещо като баня. Кър искаше да отмъкне нещо. Но прозорците бяха счупени, вятърът и снеговете не му бяха оставили голям избор. Всичко беше покрито с дебел слой прах, наоколо се търкаляха вещи с неизвестно предназначение.
— Някой е минал преди мене — беше заключението на Кър. — Да потърсим другаде!
Той разби входната врата на една сграда. Джони видя, че това някога е било библиотека, но тя сега приличаше на бунище, защото чинкосите не бяха се погрижили за нея. Хиляди години червеите бяха унищожавали хартията.
Попаднаха на една странна полуразпаднала се постройка със седемнадесет върха — Джони ги преброи, — която вероятно някога е била храм или паметник. Кър прекрачи падналата пред входа врата. Върху стената все още висеше кръст.
— Какво е това? — попита Кър.
Джони знаеше, че е християнски кръст, и му го каза.
— Доста смешно нещо за отбранителна база — рече Кър. — Знаеш ли какво, не мисля, че наистина е била отбранителна база. Прилича ми по-скоро на училище.
Джони го погледна. Макар че смятаха дребния психло за глупак, този път той беше попаднал право в целта. Джони не му каза, че навсякъде имаше надписи „Военновъздушна академия на Съединените американски щати“.
Върнаха се при самолета.
— Мога да се обзаложа, че ще откриваме училище. Сигурен съм, че точно това правим. Но кой ли ще бъде обучаван тук? Не може да са психлоси, защото няма дихателен газ. Издърпай стълбичката, Джони, и да потегляме!
Джони я вдигна, но не се качи веднага в кабината. Огледа се наоколо и потърси с поглед вода и дърва за огън. Подозираше, че ще му се наложи да поживее тук. Да, от близкия покрит със сняг връх се спускаше поток. А дърва имаше колкото щеш.
Отиде при окопа, от който се е водила последната битка срещу психлосите. Тревата беше висока и се поклащаше под напора на самотно шепнещия вятър.
Той се качи в кабината със свито сърце.
6
Вечерта Търл отключи клетката. Беше много развълнуван.
— Кажи довиждане на конете и на жените си, животно! Утре рано призори потегляме на дълъг път.
Джони се закова на място с наръч съчки в ръце.
— Колко дълъг?
— Пет дни, седмица… Зависи — отвърна Търл. — Защо питаш?
— Трябва да им оставя храна… и много други неща.
— О-о! — проточи Търл с безразличие. — Да не искаш да кажеш, че трябва да стоя тук и да чакам? — той реши нещо. Заключи клетката и пусна тока. — Ще се върна по-късно! — и се отдалечи забързано.
Е, добре, почна се, каза си Джони. Какъв ли пъклен план беше замислил Търл?
За щастие този ден беше убил един млад и тлъст бик. Зае се трескаво за работа. Наряза го на четири, уви две парчета в кожата и ги остави пред вратата.Криси! — извика Джони. — Сложи ми пушено месо за една седмица! Помисли и ми кажи какво ще ви е нужно през това време.
— Заминаваш ли? — в гласа й се прокрадна паника.
— Само замалко.
Двете момичета го гледаха разтревожено. Изглеждаха толкова самотни и нещастни там вътре. Джони изрече едно проклятие наум.
— Бъдете сигурни, че ще се върна! — каза той. — Хайде, заемете се с месото!
Той прегледа раната на Блоджет. Кобилата можеше да се движи, но мускулите бяха разкъсани и вече никога нямаше да тича.
Изхранването на конете беше по-трудна задача. Не искаше да ги остави отвързани, ала не можеше и да натрупа на едно място сено за цяла седмица. Накрая все пак ги освободи, но каза на Пати да ги вика на оградата по два пъти на ден и да им говори. Тя обеща.
Приготви си торбата, сложи в нея ремък, прахан, режещо стъкло и някои други неща. Взе и комплекта съвсем нови дрехи от еленова кожа. Опакова всичко заедно с два боздугана в голям вързоп.