Извади кутията с дистанционното управление и я остави до себе си. Посочи я, без да каже нещо.
— Може би до утре сутринта ще се върна и ще те извикам — рече Джони, — така че недей да мърдаш никъде.
— Утре по обяд — натърти Търл — ще сляза и ще събера хората, така както аз си знам. Ако си все още жив, скрий се под нещо, за да не бъдеш зашеметен. Нещастен глупак!
— Ще се видим утре сутринта! — повтори Джони и заслиза.
— Довиждане, глупаво животно! — извика Търл.
Джони откри нещо като пътечка, която водеше на юг, и като ту тичаше, ту вървеше, бързо напредваше през шубраците и полянките.
Изглежда по тези земи храната не беше в изобилие. Не срещна нито един елен, макар че се виждаха следи. Тук нямаше какво да се пасе. Стори му се, че далеч в планината съзира няколко овце, но от това разстояние приличаха на малко облаче, а не на стадо животни.
През храстите пред него проблясна вода и той тръгна по дерето, за да види накъде води. Навътре в сушата имаше езеро. Изтича обратно по пътеката.
Изведнаж пред него изскочиха трима души с насочени копия. Той спря. Много, много бавно вдигна ръцете си с обърнати навън длани, за да покаже, че не носи оръжие.
Съскащ гърлен глас изрече:
— Вземете му боздугана. Побързайте!
Върхът на едното копие се наведе към земята и едър младеж с черна брада пристъпи напред. Той малко боязливо дръпна боздугана от Джони, след това мина зад него и го бутна. Двамата въоръжени мъже му направиха път.
— Изглежда дързък — каза съскащият глас. — Внимавайте да не избяга.
Стигнаха до малка полянка и Джони заразглежда нападателите си. Бяха четирима. Двама с черни коси и тъмни очи, третият беше рус със сини очи, по-висок от останалите, и един възрастен мъж, който изглежда ги ръководеше.
Дрехите им бяха от кожи и тъкано платно. Носеха поли на квадратчета от някакъв груб плат, които стигаха до коленете им. На главите си имаха барети.
— Май е крадец от рода Оркни — предположи единият.
— Не, добре ги познавам — възрази другият.
— Може би е швед — обади се русият. — Но шведите не носят такива дрехи.
— Я млъквайте! — сряза ги старият. — Ако прегледате торбата му, може би ще разберем какъв е.
Джони се засмя:
— Мога да ви отговоря веднага.
Те настръхнаха, готови да се отбраняват.
След това единият от чернокосите се приближи до него и погледна отблизо лицето му.
— Той е Сасенах! Чуйте как приказва!
Старият мъж отмести нетърпеливо говорещия.
— Не, Сасенах са мъртви от много векове. С изключение на тези, които са при нас.
— Нека да отидем в селото — каза Джони. — Аз съм пратеник.
— А! — възкликна чернобрадият. — Родът Аргайл! Те искат да преговаряме за мир.
— Не, не е! — възрази възрастният мъж. — Не носи дрехи като техните — той се изпъчи пред Джони. — Чий пратеник си и откъде идваш?
— Безкрайно ще се учудите, когато узнаете — разсмя се Джони, — така че да тръгваме за селото. Ще предам съобщението си на кмета или на пастора.
— На пастора ли? Вероятно имаш предвид вожда на рода Фъргюс! Подкарайте го, момчета!
9
Селото беше разположено на брега на езеро, което наричаха Лох Шин. Вероятно беше пригодено за временно пребиваване, защото жителите му можеха лесно да съберат имуществото си и да избягат в планината. Имаше наредени много дървени скари, върху които се сушеше риба. Няколко деца надничаха страхливо иззад полусрутените стени. Жителите не се струпаха, за да видят новодошлите, но Джони усещаше, че ги наблюдават стотици очи.
И тук мъглата смекчаваше очертанията на всичко. Водите на езерото бяха спокойни и неподвижни в пълното безветрие, докъдето стигаше човешкият поглед.
Накараха Джони да влезе в предната стая на единствената каменна постройка. Имаше и още едно вътрешно помещение. Възрастният мъж влезе в него. Джони чака дълго, до него долитаха множество шепнещи гласове. Едно болезнено слабо дете го следеше с неспокойни сини очи иззад оръфаната завеса. Джони протегна ръка и го повика да се приближи, но то изчезна в миг и само завесата остана да се поклаща. Очевидно имаше и задна врата — чу я да се отваря и затваря няколко пъти. Шепотът в съседната стая ставаше все по-силен. Пристигнаха още хора. Най-после възрастният мъж дойде при Джони.
— Той ще се срещне с тебе — каза и посочи към вътрешната стая.
Джони влезе. Бяха се събрали осем мъже, всички насядали покрай стените. В ръцете си държаха копия и боздугани. На огромен стол, подпрян до задната стена, седеше едър мъж с черна брада и коса. Носеше къса пола, под която се показваха острите колене на мускулестите му крака. На гърдите му бяха кръстосани два бели колана и там, където се пресичаха, висеше огромна сребърна значка. Върху главата му имаше барета, а на коленете си държеше огромен древен меч. Джони беше сигурен, че пред него е вождът на рода Фъргюс.