Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
Едно по едно, повтаряше си Джони. Не трябва да се бърза, всяко нещо с времето си. Бе прочел това в една книга от библиотеката на хората. Ровеше се да намери има ли начин за лечение срещу облъчване с радиация и действително откри. Попадна и на една книга със съвети как да се действа при паника. Човек се паникьосва, когато много неща се струпат наведнъж. Точно такава бе сегашната ситуация: бомбардировачът, възможността за контраатака на психлосите, все още неясния изход от битката в лагера. Досега нямаше никаква информация дали са успели нападенията над другите мини. Човек лесно можеше да се обърка, да сгреши, дори да изпадне в паника. Спокойно, едно по едно.
Дансър лудо препускаше на юг. Грешка — така лесно може да се изтощи. Започна да редува галоп с тръс. Дишането му се подобри. Свечеряваше се, а едно глупаво препъване можеше да прати всичко по дяволите. Галоп, тръс, галоп, тръс. Двайсет мили. Ще успеят.
В джоба си носеше миньорско радио, малко за психлоските стандарти. Като изминаха десет мили, направи опит да се свърже с Гленканън, пилота на Тор. Говореше в микрофона, без да спира да язди.
На единайсетата миля се чу гласът на Гленканън:
— Ти ли си, Мактайлър? — звучеше отпаднало.
— Виждаш ли препускащ кон? — попита Джони.
След дълга пауза се чу:
— Да, намираш се на около три мили североизточно от мен. Хвана ли Търл?
— Да, в момента е здраво завързан.
Последва мълчание и кратък, насечен смях. Гленканън определено вече не звучеше толкова напрегнат:
— Какви планове е кроял?
Дълга история. Сега нямаше време. Трябва да запази спокойствие. Каза само:
— Момичетата са в безопасност. Тор е ранен, но ще се оправи.
Отсреща се чу въздишка на облекчение.
— Можеш ли да пилотираш? — попита Джони.
Пауза.
— Ребрата ми малко са хлътнали и глезенът ми е изкълчен, затова още не съм стигнал до лагера. Но разбира се, мога да пилотирам.
— Продължавай към лагера. Имай готовност да дадеш светлинен сигнал. Ще ти изпратя кола. Ще им трябва въздушно прикритие.
— Имам с какво да светна. Съжалявам за станалото.
— Вината е моя — каза Джони. — Успех.
Дансър ту галопираше, ту яздеше в тръс. Спокойно, положението не е тъй безнадеждно. Имаха шанс да спечелят битката, планът им бе добър. Бяха се разбрали да не вдигат във въздуха цялата мина. Историкът държеше да бъде запазена библиотеката, а на Ангъс му бе нужна работилницата. Явно не бяха стреляли с радиоактивни куршуми по куполите. Като се изключат бомбардировача и придружаващия го самолет, все още контролираха въздушното пространство. Джони приближи на пет мили и половина и опита да се свърже по предавателя с Робърт Лисицата. Надяваше се, че някой поддържа връзка на тези честоти. За негова изненада му отговори учителят, който заедно с историка, свещеника и възрастните жени трябваше да стои настрана от битката. След малко се обади Робърт Лисицата, явно облекчен:
— Момичетата са в безопасност — каза Джони.
Настъпи пауза — Робърт предаваше новината на събраните около него. Когато пак включи предавателя, Джони чу радостни викове. Явно вестта се бе разпространила мигновено.
— Тук удържаме положението — каза Робърт Лисицата. — Трябва да обсъдим нещо като пристигнеш, не искам да говоря по предавателя.
Дансър заобиколи няколко дървета. Ставаше доста тъмно.
— Онези маймуни не разбират английски — обади се Джони.
— Въпреки това не може по предавателя. Кога ще бъдеш тук?
— След петнайсетина минути.
— Мини от север, през клисурата. В лагера доста се стреля.
— Добре — каза Джони. — Как са самолетите?
— Върнахме ги обратно в клисурата, там е по-сигурно. И без това нямаме пилоти.
— Зная. Чуй ме сега. Кажи на някой да сложи в един самолет топли дрехи, наметало и ръкавици за мен, нещо за ядене, няколко нерадиоактивни гранати, един автомат и дихателна маска с много бутилки — ще летя на сто и петдесет хиляди фута.
Отговор не последва и Джони бе принуден да добави:
— Разбра ли ме?
— Да — каза Робърт Лисицата. — Ще бъде изпълнено.
Не бе особено въодушевен.
— Изпрати две минни коли — каза Джони и даде координатите. — Няма да е зле, ако изпратиш и един-двама да помогнат да докараме Търл.
— Търл ли? — учуди се Робърт Лисицата.
— Няма грешка. Приготви самолета. Ще излетя веднага щом пристигна.
Мълчание. След това се чу едно „Добре“ и връзката бе прекъсната.
След около пет минути забеляза в здрача една кола, запътила се на север. В нея бяха свещеникът, една от възрастните жени и един шотландец с превързана ръка. Свещеникът вдигна ръка за благословия — не, поздравяваше го! Бяха тръгнали да вземат Тор, момичетата и Търл. Зад колата се влачеше една много здрава и дълга верига. Джони хвърли поглед назад. Забеляза, че жената е въоръжена с лъчева пушка.