На това заседание Робърт Лисицата нервно крачеше напред-назад, при всяко обръщане поличката му се развяваше, а автоматът Смит и Уесън, окачен на едновремешен офицерски колан, се удряше в столовете.
— Нещо го притеснява — каза той. — Това не е същият Джони.
— Да не би да смята, че бъркаме в нещо? — попита вождът на клан Фергус.
— Не, не е това — каза Робърт. — Той никога не критикува другите, такъв си е по характер. Просто… просто изглежда притеснен.
Свещеникът прочисти гърлото си:
— Може пък да го притеснява състоянието му. Дясната му ръка е почти неподвижна и още не може да ходи. В крайна сметка, свикнал е постоянно да бъде в движение. Пък и какъв ужас е изживял, съвсем сам, ранен. Не мога да си представя как е успял. Толкова време е бил затворен в клетка, преди това… Прекалено много очаквате от него, господа. Нужно му е още време. Той има смел дух и аз вярвам, че…
— Може пък да го притеснява вероятността от контраатака от Психло — намеси се вождът на клан Арджил.
— Трябва да го успокоим по някакъв начин — каза вождът на Фергус. — Бог ни е свидетел, че правим достатъчно за планетата.
Наистина бе така. Световната федерация за обединение на човешката раса бе основана от тези, които не можаха да заминат за Америка с Джони. Около двеста млади шотландци и още петдесет по-възрастни добре се бяха справили с началната работа. След два опасни, но успешни набези — първо до един от древните университети, наречен Оксфорд и после до една подобна развалина в Кеймбридж — се бяха снабдили с книги на различни езици и с още купища материали за други страни. Бяха издирили по карти къде би могло да има изолирани групи хора и за всеки език, за който предполагаха, че може все още да се използва, бяха създали групи, които да го изучават. Подборът им се оказа доста точен. Следите от линийки по ръцете им свидетелстваха колко упорито се бяха трудили. Наричаха се „Координатори“ и приносът им бе безценен в издирването на оцелели групи хора по целия свят.
По последна преценка на Земята бяха останали около трийсет и пет хиляди човека. Това бяха невероятно много хора и Съветът единодушно реши, че никой град не може да побере толкова народ. Повечето от групите оцелели се бяха оттеглили в планински местности, в естествено защитени крепости, които прадедите им бяха укрепили, както в случая с Роки Маунтинз. Но някои живееха в замръзналия север, където психлосите нямаха интерес да ходят, а други просто никога не бяха открити от нашествениците.
Според техните виждания задължение на Съвета бе да запазят племенните и местните традиции и управление и да въведат навсякъде кланната система, назначавайки местни лидери като кланови вождове. Координаторите разпространяваха тези идеи и навсякъде ги приемаха с радост и им оказваха съдействие.
Отрупаните с работа пилоти непрестанно превозваха вождове и посетители, изобщо всички, които се качваха в пътническите самолети. Ако се съберяха прекалено много хора, просто им казваха да изчакат до следващата седмица и те нямаха нищо против.
Но истинска организация за развитие все още не бе създадена. Местният контрол сред племената често бе слаб. При някои все още съществуваше известно ниво на грамотност, при други не. По-го-ляма част от тях бяха бедни, дрипави, недохранени.
Единствено трудният за вярване факт, че след повече от хиляда години най-после бяха свободни от психлосите, дори това да се окаже само временна свобода, ги обединяваше и изпълваше с надежда. Толкова много години бяха съзерцавали от планините останките от градове, до които не смееха да се приближат; толкова много години бяха гледали плодородни равнини и многобройни стада, до които не смееха да се докоснат; толкова много години бяха живели без капка надежда за бъдещето на умиращата си раса. И после изведнъж от небето се спускат ХОРА, които говорят техния език, разказват им за забележителни подвизи, извоювали сегашната свобода, носят им смели надежди и ги изпълват с гордост от собствената им раса.
Никой не се питаше необходимо ли е съществуването на Съвета. Всички искаха да се присъединят и окачваха радиопредаватели по скали и колиби, за да поддържат връзка с членовете му.
Задаваха само един въпрос: Джони Мактайлър, за когото Координаторите толкова им разказваха, член ли е на Съвета? Да, член е. Добре, повече въпроси нямаше.
Но Съветът добре знаеше, че в момента Джони не участва активно в него. Без това да е свързано с някакви политически измерения, всеки член лично бе загрижен за Джони.