Очевидно някой бе предупредил дежурния пилот, защото той го чакаше в един пътнически самолет с отворена врата.
— Не! — остро каза Джони и посочи със здравата си ръка пилотското място. За какво го взимаха — за безпомощен инвалид?
Разбира се, че беше инвалид. Но полковник Иван отиде до пилотската врата и я отвори. Двамата руснаци буквално хвърлиха Джони на седалката.
Объркан, дежурният пилот понечи да затвори вратата за пътници, но бе избутай от трима руснаци, останали без дъх от лудото спускане надолу по стълбите. Скочиха в самолета и автоматите им изтракаха.
Полковник Иван за миг се оказа от другата страна на самолета и след като помогна на Робърт Лисицата и на двама шотландци с полички да се качат, сам влезе вътре и затвори вратата.
Пилотът бе швед. Настани се на мястото на помощник пилота и каза нещо на език, непознат за Джони. Да не би да беше южноафриканец от Лунните планини? Едва ли, сравнително от скоро бяха установили контакт с шепата бели сред населението на Банту и не бе възможно за толкова кратко някой да бъде напълно обучен. Джони си даде сметка, че всъщност дежурният пилот е още кадет и лети само на къси разтояния из околността.
Преметна колана, като под него остана относително неизползваемата ръка и се обърна назад към пътниците. Руснаците бяха облечени в широки червени панталони и сиви туники. Полковник Иван свали от главата на Джони кепето му и му нахлузи собствената си кожена шапка. Джони я свали, за да я нагласи по-добре и забеляза червена звездичка, поставена върху златна плочка отпред на шапката.
— Тръгваме ли? — каза полковник Иван. Явно доста бе работил над английския си.
Джони се засмя. Несъмнено бяха събрали международен контингент.
Широките врати останаха отворени и слънчевата светлина нахлуваше вътре. Джони издигна самолета във въздуха в красивия летен ден.
Ах, какви планини, бели планини, величествени и спокойни на фона на тъмносиньото небе! Долините бяха потопени в сенки, а дърветата се открояваха с мекото си тъмно зелено. Видяха мечка. Спускаше се от хълма, очевидно тръгнала по някаква важна работа. Имаше цяло стадо овни с големи рога, обърнали глави нагоре към самолета, който вече представляваше съвсем обикновена гледка за всички обитатели на местността.
Изцяло поел управлението с лявата ръка, Джони спусна самолета над крайните хълмове на източния склон и се насочи към равнините. Лято. Скоро беше валяло, защото бяха поникнали цветя. На изток към безкрайния хоризонт се разстилаха равнини и долини, по които спокойно пасяха многобройни стада — и по цялото това огромно пространство можеха да заживеят хора.
Каква красива планета! Каква прекрасна планета! Заслужаваше да бъде спасена.
Дежурният пилот гледаше Джони в захлас. Използваше само левия си крак и лявата ръка и пак летеше много по-добре, отколкото младежът бе мечтал да лети и в най-смелите си сънища, пък дори и пет ръце да имаше.
Ездач? Джони се спусна с лупинг надолу да види кой или какво бе това. Широки панталони. Плоска шапка от черна кожа. Намотано на ръката въже. Бе подкарал малобройно стадо.
— Йанеро — каза Робърт Лисицата. — От южна Америка. Сега те се грижат за стадата.
Джони свали прозореца и махна. Йанерото също му махна.
Какъв красив ден се случи първият му ден навън.
Ето го и лагерът. Каква тълпа! Най-малко четиресет човека бяха вперили погледи в самолета.
Джони го приземи толкова меко, че и яйце не би се счупило. Слава богу никой не бе стигнал зоната за приземяване преди него, защото сега вече всичко се изпълни с хора. Цветнокожи, чернокожи, някои с копринени жакети, други с груби домашни дрехи, жени, мъже… колко много, ужасно много хора!
Джони отвори вратата на самолета, пъхна пръсти в уста и изсвири проглушително. Сред врявата долови онова, което искаше да чуе — копита! Уиндсплитър долетя.
Джони откопча предпазните колани и преди някой да успее да се намеси, се плъзна на земята. Пилотските кабини на психлоските самолети бяха доста високо, но Джони знаеше номера.
Уиндсплитър тропаше с копита и подскачаше, радостен от срещата и едва не го събори с муцуната си.
— Я да видим как е крака — каза Джони и коленичи. Опита се да хване левия му крак, който бе наранен по време на последното препускане. Но Уиндсплитър помисли, че Джони иска да види дали помни номера с „ръкостискането“, на който господарят му го бе научил и почти с укор повдигна и протегна дясното си копито. Това буквално събори Джони на земята.