В клетката Търл още не можеше да повярва на късмета си. Бореше се да не се изхили на глас.
Беше успял! И щеше да стане — беше! — един от най-богатите живи психлоси!
Власт! Успех! Но трябваше да бъде сигурен, че тази прокълната планета ще избухне в пламъци. Още щом я напусне.
3
Джони буташе камъни от скалата долу в езерото. То изглеждаше безбрежно — по-скоро можеше да се нарече вътрешно море — и изчезваше някъде в мъгливия хоризонт. Завихряше се буря — доста често явление в необятния воден простор.
Скалата, на която стоеше в момента, се издигаше почти отвесно на почти двеста фута над езерото. От ерозията или от вулкани, изригнали от някой от скритите в облаци върхове на североизток, върхът на скалата бе покрит с камъни, големи колкото човешки юмрук. Бяха направени само за хвърляне.
Стана му навик всеки ден да тича до тук, на няколко мили от лагера. На екватора бе горещо и влажно, но тичането му се отразяваше добре. Не се страхуваше от зверовете, макар да бяха свирепи, защото никога не излизаше невъоръжен, освен това те рядко нападаха без да ги предизвикаш. Имаше път, по който психлосите често бяха идвали дотук, вероятно за да плуват. Минаваше край скалата и свършваше до един плаж на отсрещната страна. Не, не за да плуват. Психлосите не обичаха да плуват. Може би караха лодки?
Някога бе чел, че на времето областта около езерото е била една от най-гъсто населените на континента. Няколко милиона са живели около това място. Психлосите явно са се погрижили за тях много, много отдавна, защото нямаше и следа от хижи или ниви, да не говорим за хора.
Чудеше се защо психлосите най-вече ловуваха хора. Според доктор Маккендрик било въпрос на вибрации на нерва за симпатии: животните може би не са показвали достатъчно силно страдание, за да доставят удоволствие на чудовищата. Или може би обяснението просто се свеждаше до вида на хората — тяло с две ръце, с два крака и изправено като техните. Дори този отровен газ поразяваше главно хората и имаше нищожно действие върху четириноги и влечуги. Един психлоски текст обясняваше как трябва да се употребява и там пишеше същото. Бил приспособен за „по-високо развити нервни системи“. Но независимо по какви причини, психлосите от мината явно нямаха зъб на животните. И те, като го помиришеха, не хукваха да бягат. Но Джони изведнъж се сети, че миризмата му ни най-малко не напомняше психлоската.
Бурята ставаше по-силна. Погледна към мината в далечината да прецени трябва ли да бърза, за да изпревари бурята.
Доста надалеч забеляза мъничък триколесен земеход, поел от мината в неговата посока. Някой идваше. Дали за да го види? Или просто бе излязъл да покара.
Джони пак започна да хвърля във водата камъни. Състоянието на нещата в момента бе доста неопределено. Единият от психлосите умря, другите трима още се държаха. В главите на една трета от труповете откриха по две парчета метал и доктор Маккендрик тренираше върху труповете как да изкарва парчетата без да предизвика смърт — в случай, че поне един от тримата оживее. Все още разполагаха с двама, които имаха по два предмета в главите си. Може пък да се почувстват по-добре, ако ги отървяха от коварното нещо!
На Джони никак не му бе приятна работата с труповете, затова се опита да мисли за нещо повесело.
По време на битката направи интересно откритие. Бе управлявал летящата платформа с две ръце! Спомни си едва седмица след битката. Маккендрик каза, че друга част от мозъка му поема изгубената функция. При стресови обстоятелства, предположи той, „изгубените“ функции и нерви се възстановяват, както е станало по време на битката. Но на Джони не му се вярваше да е така.
Според неговата теория, той сам манипулираше нервите си. И ето че се получаваше! Започна просто с опити да накара ръката и крака си да правят това, което той иска. С всеки следващ ден се справяше малко по-добре. Вече можеше да тича. Без бастун. И можеше да ХВЪРЛЯ.
За роден ловец като него невъзможността да мята ласо го бе накарала да се чувства безпомощен. А сега хвърляше камъни.
Запрати долу поредния камък. Той очерта дъга във въздуха, полетя надолу и цопна във водата. Образува се малко бяло гейзерче и след миг пръските се посипаха пак долу.
Доста добре! Особено след като той го казва.
Бурята се извиси още по-високо, сиво-черна, грозновата на вид. Погледна към лагера и видя, че земехода почти е пристигнал. Спря.
В първия момент Джони не позна шофьора и се приближи към него въпросително. Позна го, третият му „двойник“, когото понякога използваха да го замества. Наричаха го Стормълонг. Истинското му име бе Стам Ставинджър, член на норвежката група, която имигрирала от Норвегия в Шотландия много отдавна. Бяха запазили имената и родовете си, но не и традициите. Изглеждаха и действаха като шотландци.