Другите бяха много развълнувани. Едрият руснак щеше да счупи кокалчетата на ръцете си от стискане. Бити Маклиъд надникна в стаята. Приближи се, в очите му светеше молба.
— Не — каза Джони. Горд или не, мисията му носеше смъртна заплаха. — Не можеш да дойдеш с мен! — След това по-меко: — Грижи се добре за полковник Иван.
Бити преглътна и отстъпи.
Ангъс бе готов и изтича навън. От хангара, където подготвяха самолета за излитане, се чуваше дрънчене на горивни капсули и звук от бормашина.
Джони повика полковник Иван. Той се приближи с Координатора си.
— Затворете Американската подземна база, полковник. Всяка врата. Никой освен нас да не може да влезе. Залостете я отвсякъде толкова здраво, че и пиле да не може да прехвръкне. Направете същото и с базата за тактически и ядрени оръжия на трийсет мили на север. ЗАПЕЧАТАЙТЕ я. Погрижете се за всички автомати, които не са в ръцете на шотландци. Разбра ли?
Около полковника се беше събрала групичка. Да, разбра всичко.
Джони махна на Данълдин и сър Робърт и те тръгнаха след него. Кратко и ясно им обясни точно как трябва в бъдеще да действат, ако го убият. Те сериозно се безпокояха за него. Планът му бе отчаяно дързък и съдържаше много неизвестни. Но в общи линии им стана ясно. Увериха го, че ще продължат започнатото от него.
— А теб, Данълдин — завърши Джони, — те искам в Академията в Америка след около двайсет и четири часа. Ще пристигнеш от Шотландия, за да поемеш задълженията на Стормълонг в пилотската школа, който дотогава с малко повече късмет ще бъде на друга задача.
За пръв път Данълдин кимна в знак на съгласие без да спори.
Възрастната жена, която бе слязла от Лунните Планини с цялото си семейство и се грижеше за домакинството на временния им лагер вероятно бе подочула нещо и се появи с пакет храна за двама, с няколко кратуни, пълни със сладка вода и с един голям сандвич с печено месо от американски бизон. Застана пред Джони и не мръдна оттам, преди той да започне да яде.
Сър Робърт взе пакета с храна, Данълдин — кратуните и тръгнаха към стария психлоски работен офис. От самолетната площадка продължаваха да се чуват удари на чук и рев на бормашина. Ангъс проверяваше дали всичко е наред. Джони откъсна няколко ярда радиоразпечатки и ги прегледа да види дали пилотите съобщават за нещо необичайно.
Я виж ти! Едно… две… да, на два пъти се споменава за космически кораб, голям колкото небето. Разказите бяха подобни на казаното от Стормълонг. И двамата пилоти споменаваха за дребния сив мъж. От Индия и от южна Америка.
— Сивият дребосък напредва — промърмори Джони.
Данълдин и сър Робърт надникнаха в разпечатката, за да видят за какво говори Джони.
— Стормълонг ще ви разкаже — каза Джони. Земята явно представляваше интерес за някоя друга цивилизация в Космоса. Все пак малкият сив човек не изглеждаше враждебен. Поне засега. — Охранявайте тази база или в която база отидете по двайсет и четири часа в денонощтието.
Самолетната площадка утихна и те отидоха де самолета. Бяха го вкарали точно пред вратата на хангара.
Стормълонг и помощник-пилота бяха там.
— Ще останете тук, и двамата — каза Джони. — Ти ще бъдеш Джони — посочи той Стормълонг. — Всеки ден ще ходиш до езерото и ще хвърляш камъни. А ти — посочи той помощник-пилота, който се казваше Дарф — ще бъдеш Ангъс.
— Не мога правим всички неща, които той може — оплака се пилотът.
— Ще се справиш — каза Джони.
Отвън дотича един руснак и каза, че небето е чисто, наоколо няма никакви самолети. Не се виждат нито с просто око, нито на екраните. Отскорошният му английски бе с шотландски акцент.
Джони и Ангъс се качиха в самолета. Сър Робърт и Данълдин им подадоха храната и водата. И двамата стояха, загледани в Джони. Опитваха се да измислят какво да кажат, но не се получи.
Бити седеше зад тях. Срамежливо махна с ръка.
Джони затвори вратата на самолета. Ангъс вдигна палец за късмет. Джони даде знак на екипа да ги изкарат от хангара и с юмруци натисна стартера. Обърна се назад. Никой не му махаше. Пръстите на Джони се вкопчиха в пулта за управление.