СМРАЗЯВАЩА мисъл. Джони оценяваше металургическите си познания под нивото на образованието в забавачката, но си споми колко ревностна забрана имаха психлосите да не споменават нищо по въпроса пред коя да е чужда раса. А той се опитваше да разгадае загадката, докато летеше през нощта, без учебници, без калкулатор, без дори да познава законите на тяхната математика.
Какво можеше да унищожи този бомбардировач? При това, преди да успее да стигне до шотландския бряг?
Когато за пръв път видя психло, Джони го бе помислил за чудовище. Сега наистина пред себе си имаше чудовище. Абсолютно неунищожимо чудовище!
Стори му се, че забеляза с крайчеца на окото си някакво движение на екрана. Вгледа се отблизо. Пак го забеляза. Някакво ритмично пулсиране под бомбардировача. Засече времето — веднъж на всеки двайсет секунди, равномерно като собствения му часовник. Изведнъж се сети, че бе огледал бомбардировача само от едната страна. Трябваше да действа по-хладнокръвно. Добре де, лесно може да навакса. Пръстите му бързо заиграха по пулта и за отрицателно време се озова на отсрещната страна на бомбардировача.
ТАЗИ страна не се виждаше, когато за пръв път бе зърнал машината след излитането й. Нъп също бе летял откъм другата страна.
Хвърли поглед на екраните.
Какво! Огромната товарна врата не бе заключена. От клатенето на бомбардировача под тежеста на самолета на Нъп тя периодично зейваше и се затваряше.
Врата.
Незаключена.
С треперещи пръсти я хвана на фокус. В ключалката я се виждаше основата на счупен ключ.
Отново показа цялата врата. Когато самолетът се наклони откъм тази страна, тя се отваряше, после от нахлулия въздух и гравитацията пак се затваряше при следащия наклон.
На всеки двайсет секунди.
Изведнъж съжали, че от добродушие е отказал придружител при пътуването. Щеше да е много опасно, но все пак можеше да се спусне по подвижна стълба и да се озове вътре през вратата. Но трябваха най-малко двама — един да управлява самолета и още един, който знае как да парализира бомбардировача, ако изобщо бе възможно. Но пилоти нямаше, а Гленканън бе необходим в лагера.
Отваря се, затваря се, отваря се, затваря се.
Размер? Погледна вратата. Изчисли дължината и широчината на своя самолет. Та той можеше да ПРЕЛЕТИ през вратата! Беше съвсем малко по-висока от самолета, но отстрани имаше достатъчно място.
Чудно! Ще наклони самолета и ще влети вътре със скорост триста и две мили в час. А после?
Да, телепортационните двигатели позволяваха да се лети странично. Не бе необходимо, както при птиците, да има площ, която да поддържа крилата. Като спреше двигателите, самолетът спираше да се движи. Просто падаше надолу като камък. Урав-новесяването ставаше не с перки, а с малки балансиращи телепортационни двигатели.
Да, теоретично бе възможно да прелети странично, после да се спусне напред и да влезе.
Но ще улучи ли момента? Ох. Този клатещ се бомбардировач изминаваше по трийсет фута при всяко накланяне.
Ще опита.
Но първо трябва да откачи вратата. Затваряше му пътя за влизане.
Джони реши да опита да простреля пантите. Отдалечи самолета и нагласи оръдието за стрелба на „площ с размер на игла“, „огън“ и „единичен изстрел“.
Пръстите му затанцуваха по пулта, изравни самолета с бомбардировача, протегна крак към бутона за изстрел на пода — винаги трябваше да се протяга в самолет, предназначен за девет-десет фута високи психлоси. Дори Кер имаше проблеми с контролните бутони на пода.
Бе в добра позиция, вратата бе отворена, виждаше се пантата. Натисни!
Тънка струя пламък достигна пантата. Не се откъсна. Вратата отново тръгна да се затваря.
По локалния канал прогърмя:
— Какво по дяволите правиш? — разтревожено извика Нъп.
— Нямам помощник пилот, Ваше Изпълнителство. Трябва да отворя вратата, за да променя зададената посока.
— Аха.
Джони се приготви за втори опит и отново чу: