Отвори оригиналния устав и там, преди имената барон фон Рот и Андрю Макадам, ясно и четливо бе изписано: Джони Гудбой Тайлър!
— Не си ли забелязал, че за всички по-големи въпроси се допитваме до твоето мнение? — с умоляващ глас попита баронът.
— Ти се занимаваше с толкова важни неща, че ние работехме сами — каза Макадам. — Сър Робърт! Този младеж притежава една трета от Земната Планетарна банка! По устав!
Баронът каза на сър Робърт:
— А сега вече Джони притежава две девети, или около двайсет и два процента, от Галактическата банка, а също и една трета от Междугалактическата Минна компания. — Обърна се към Макадам: — Може би трябва да му дадем още.
Макадам погледна сър Робърт.
— Да не мислиш, че щяхме да оставим бедното момче, както го нарече, гол и бос? Притежава и част от онзи тон злато. Общо взето, парите му могат да се сметнат само с компютър. Цифрата се измерва в квинтилиони! Той е най-богатото бедно момче в историята на шестнайсетте вселени, по-богат е и от психлоския император!
Сър Робърт пусна Джони и изведнъж започна да се смее. Потупа го по рамото.
— Сега да те видим как ще се оправяш, предрешена църковна мишко. — Погледна към другите. — Е, джентълмени, това е напълно достатъчно. Можете като подарък да му купите десетина от онези лордове.
— Той вече ги купи — каза Макадам. — Купи ги с всичките им парцали!
Всички, освен Джони, избухнаха в смях. Главата му се въртеше. Квинтилиони? Сумата изглеждате нереална. Може би ще може да купи нова кожена юзда за Уиндсплитър? Или нови мебели за Криси, ако старите са унищожени…
Мисълта за Криси го връхлетя. Досега я бе потискал, за да може да си върши работата.
Макадам и баронът тръгнаха да излизат с нещата си, клатейки глави:
— Браун Лимпър, даже и от гроба обърква нещата!
В стаята се разнесе висок глас и сър Робърт вдигна глава. Стормълонг бе застанал зад двама руснака, които стояха на вратата и не го пускаха.
— Сър Робърт! Моля те, излез най-после! Пристигнаха новини. Часове наред те чакам със сводката!
Сър Робърт избута руските часовои и изчезна.
Джони остава сам в стаята. Беше уморен, но опита да осмисли вихрените събития от последния ден. Какво ще прави сега? Нищо повече не го спираше тук. Реши да се качи на един самолет и веднага да тръгне към Шотландия, за да помогне. Грабна шлема от земята. Двамата руснаци му направиха път да излезе.
Сблъска се със сър Робърт. Старият шотландец държеше някакво писмено съобщение в ръка. Плачеше и се смееше едновременно. Подаде сводката на Джони.
— Било пълен хаос! Но Джони, момче, скалите са защитили всички!
Единбург! Рано тази сутрин проникнали в тунелите. Всички били изтощени от глад, някои ранени, кой в по-силен, кой в по-слаб шок, но всичките две хиляди и сто били живи!
Джони се замая от облекчение. В сводката не се споменаваха имена. Джони тръгна към щаба.
Отвън стоеше някой, потънал в прах, но по каската се познаваше, че е пилот. Използваха този тип каски за летене на голяма височина. Тор!
Махна му радостно и извика:
— Виж кой съм ти довел, Джони!
Някой се втурна към него. Хвърли се на шията му и през сълзи викаше името му.
Криси! Беше слаба и бледа, от черните й очи бликаха сълзи.
— О, Джони, Джони! Никога повече няма да те оставя, никога! Никога! Прегърни ме, Джони!
Прегърна я. Останаха така, едва не й счупи ребрата. Дълго време не помръднаха. Не можеше да каже нищичко.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
1
Джони яздеше Уиндсплитър по брега на река Алзете в Люксембург. Не бързаше да се прибере.
Беше самотен летен ден. Слънцето надничаше в листата на дърветата, позлатяваше зелената гора и бавно се спускаше надолу като ехо на нежната музика на потока.
Уиндсплитър изпръхтя и отстъпи назад. Мечката. Същата мечка, която бяха виждали няколко пъти през трите месеца, прекарани в Люксембург. Използваше една и съща пътека, която водеше от старата мина към къщата на Джони. Мечката се хранеше с риба от реката. Спря и подуши с нос. Видя ги. Беше доста голяма, кафява. Като се изправеше на задни крака, ставаше около шест стъпки и половина.
— Това е само мечката, стар мошенико — каза Джони.
Уиндсплитър сякаш се засмя и се успокои. Джони се опитваше по всякакъв начин да направи живота си по-вълнуващ. Откак докараха конете му от Русия, започнаха да пълнеят от бездействие. Всяка сутрин Джони яздеше с Уиндсплитър до мината, а на връщане го оставяше да избира сам пътя. В момента Уиндсплитър би бил къде по-доволен да се затича из тези интересни гори, облечени в летни дрехи. Но се подчини на командата на Джони да не мърда.