Приближи се по-близо до Джони. Дъждът се стичаше по дихателната му маска. Туниката му бе прогизнала.
— Аз не съм инженер! — изведнъж изплака Кер. — Бях офицер по поддръжката. Рудата ни свърши, а следващия район е някъде наоколо. Този …… Маз и всички останали …… психлоси само си седят на задниците и се правят на нещастни! Някой …… глупак им е показал снимка на взрива на Психло и те просто не искат и пръста си да помръднат! Не разбирам от …… математика и не мога да направя изчисления за следващите рудни залежи!
И ти като мен, помисли си Джони. Радваше се, че момичетата не говореха психлоски. Как само умееше да псува бившият психлоски мошеник! Но псуваше рядко — само когато беше изключително ядосан.
— Затова съм тук — каза Джони.
— Наистина ли? — светна Кер.
— Маккендрик пристигна ли? — попита Джони.
— Дежурният е получил сводка от разузнавач за самолет, идващ насам от Шотландия. Трябва да е Маккендрик. Ще пристигне след около три часа.
Три часа! Джони искаше веднага да се заеме с работа. Е, тъй или иначе, имаше да свърши още нещо преди това — да намери няколко психлоски трупа.
— Отзад има хора. Моля те, настани ги в лагера.
— Добре — весело каза Кер. Носеше брезент, с който можеше да ги заслони. Насочи се към задната врата и го разгърна.
Пиер се бе посъвзел, но с ужас видя, че Джони се рови в едно отделение, където обикновено държат комбинезоните за летене на големи височини. Намери ги, хвърли му един и започна да се облича.
Джони чу как вратата се затваря и видя неясни фигури, тичащи към лагера. Закопча ципа на комбинезона си и провери горивото — имаше предостатъчно.
След двайсет секунди отново се издигнаха в небето. Пиер още се бореше с непознатия му екип. Мон дьо, никак не бе безопасно да живееш край мосю Тайлър!
Джони никак не бе притеснен. Над облаците небето бе чисто и дори можеше да определи положението на върховете по това кои звезди не се появяват на екраните му. Остави самолета със запалени светлини и се насочи към вечните снегове, където бяха заровили психлосите. Трябваха му двама — един работник и един началник.
На Пиер никак не му ставаше по-добре от това, че не знае нито къде отиват, нито защо. Полетът с такава скорост в мастилено черното небе го ужасяваше. Дори не поглеждаше екраните. Очите му бяха вперени в прозорчето.
Джони много бързо се ориентира къде трябва да кацне. Бяха оставили там един електрокар. Щеше да го използва като ориентир. Предполагаше, че след толкова време труповете ще бъдат изцяло покрити със сняг.
Без да знае къде отиват, какво търсят и защо, Пиер само се взираше в прозорчето с онемели от ужас очи.
Изведнъж видя бяло петно. На светлината от самолета се виждаше, че от него се издигат бели облачета. С ужас чу как моторите затихват като за кацане.
— Недей! — изкрещя той. — Недей! Недей! Приземяваш се върху облак!
Джони погледна в екраните. Наистина от този ъгъл приличаше на облак. Вятърът навяваше сняг.
А, ето го електрокарът. Беше потънал в сняг до седалката. Точно зад него трябваше да са заровени труповете.
Ориентираше се само по екраните. Бяха още далеч до най-близкото място за кацане. Спусна самолета надолу и изгаси моторите. Вятърът бе много силен и самолетът леко трепереше.
Джони намести въздушната си маска.
— Слез да ми помогнеш!
Пиер бе напълно объркан. С очите си видя, че се приземиха в облак и не можеше да разбере на какво се държи самолета. От предни курсове знаеше, че трябва да са близо, ако не и на самия екватор, а наскоро бе научил, че на екватора бе много горещо. Тъй че най-малко очкваше да види сняг!
Малкото му племе бе живяло в подчинение на йезуитите, които ги манипулираха чрез всяване на страх от рая и ада, най-вече от ада. А и самата репутация на мосю Тайлър граничеше с религиозно страхопочитание и предразсъдъци. Тъй че, по-малко се изненада на това, че се приземиха върху облак, отколкото на командата да слиза долу.
Пиер погледна белите облачета. Да, това беше облак! Пред очите му изникна образа на разпнатия Христос. Не, твърде беше млад, за да става светец. Но имаше решение. Пресегна се да вземе парашута и бързо се напъха в него. Мосю Тайлър може и да може да ходи по облаците, но сина на мадам Соланс — не.
Събра кураж и отвори вратата. Затвори очи и скочи с ръка на ръчката за отваряне на парашута. От седалката на такъв самолет до земята имаше приблизително осем стъпки. Но Пиер се бе приготвил да падне от дванайсет хиляди. Като докосна земята, въпреки снега едва не счупи крак. Падна по гръб и съвсем объркан, остана да лежи с лакти, забити в снега. Не можеше да разбере защо не падна през облака.