Не можеше да говори. Прегърна я. След малко успя да каже:
— Разбира се, Пати. Можеш да живееш при леля Елън. Ще говоря с Маккендрик. Ще се погрижа да имаш всички необходими средства.
Тя отстъпи назад със светнали от решимост очи.
— Благодаря ти — с достойнство каза тя и излезе.
След малко той усети как от плещите му се стовари тежест. Мислеше, че никога няма да се оправи. Но бе сгрешил. Беше намерила пътеката, която я извеждаше от отчаянието отново в света на живите.
На следващия ден Джони отиде в електрическата работилница, за да си набави необходимото и да погледне в някакъв справочник стойностите на тока от молекулярния пистолет. Спусна се към библиотеката.
И кого да намери — Чърк!
Седеше на едно бюро, заобиколена от книги.
— Джони, защо позволяваш така да се занемари това място? — В гласът й звучеше сериозен упрек. — Трябва да се научиш като извадиш една книга от рафта, да си я връщаш на мястото, като свършиш с нея.
Джони я огледа. Под маската й се виждаше, че дъвче корени. Кехлибарените й очи бяха съвсем ясни. Малко бе напълняла.
— Компанията много държи библиотеките да са подредени — каза тя. — Не го забравяй.
Отново се зае да подрежда томчетата. Координацията й изглеждаше съвсем наред. Подреждаше нещата със сигурна лапа. Купчините книги бяха идеално подредени. Лапата й дори не трепваше.
Канеше се да се втурне към Маккендрик, за да му съобщи новината.
— Джони — замислено каза Чърк, — мислех си за математиката. Ако все още ти е нужна помощ, ще се науча да смятам, да изваждам и такива неща. Само че, Джони — тя го фиксира с поглед, — право ми кажи, защо една интелегентна личност ще иска да учи математика? Искам да кажа, за какво се използва, Джони?
След три минути Джони вече разказваше на Маккендрик и настоя да продължат.
2
През времето, в което трябваше да чакат, бяха измислили всичко.
Общуването с психлосите винаги криеше риск. Опасна бе дори близостта с тях. Един замах на лапата и край с лицето ти. Истинската причина Маккендрик да започне с Чърк бе тази, че с нея не е толкова опасно. Работникът, който по-рано бе тестувал, бе опасен. Психлото се бе развилнял, когато упойката го бе хванала вече наполовина и ако не беше завързан, някой щеше да пострада. Тъй че, на всяка цена трябваше да се избегне на операционната маса да легне психло в съзнание и то най-вероятно с идеята, че ще го убиват.
По-младият лекар бе обучен, както повечето лекари, в зъболекарство. Прегледа няколко черепа, за да изучи предните и задните зъби. Бяха покрити със слой храна, който с времето почерняваше. Виждаха се няколко дупки.
Джони донесе малко сребро и живак, за да приготви лекарят от него пломби. Освен това направи дихателна маска, на която отворите над устата са запушени и се диша през ноздрите. Намери и няколко малки бормашини.
Планът им бе да кажат на всички психлоси, че има нова разпоредба да си оправят зъбите и да ги почистят. Казаха им, че може да ги боли, затова ще става с упойка. Психлосите останаха недоверчиви, защото компанията никога не се бе грижила за здравето им, но на ново място, нови правила.
Екипът направи нещо като поточна линия. Вкарват един психло, упояват го, махат му капсулата или капсулите, след това го местят на друга маса, където младият доктор му оправя зъбите, докато е още в упойка.
Така всеки психло, с изключение на първия, като влезе, ще види, че предния е под упойка и му оправят зъбите. Обясниха, че с металния анализатор на първата маса откриват дупките в зъбите.
Запретнаха ръкави и започнаха.
Поточната линия тръгна без засечка. Влизаше някой психло, махаха му металите от мозъка, преместваха го на другата маса за поправка на зъбите и го връщаха върху миньорска количка в помещенията на психлосите, за да се възстанови.
За да оправят всички, бяха необходими сто четиресет и четири работни часа — дванайсет дни.
Първите се бяха възстановили напълно преди в операционната да влязат последните. Оказа се, че имат много дупки по зъбите, дори се наложи да извадят тук таме някой зъб. Но как само блестяха зъбите им! Страхотно бяха впечатлени. Като минеха покрай някоя отразяваща повърхност се спираха, поемаха дъх, повдигаха маските си и се наслаждаваха на красивите си нови „усмивки“.
Самият факт, че един психло се възхищава на красивото, бе забележителна промяна.
Не станаха по-любезни. Но станаха по-приятни и по-поносими.
Кер не можеше да понесе как така другите минават през процедурата, а той не. Изобщо не знаеше, че няма капсули, но знаеше, че зъбите му не блестят. Тъй че се наложи да го упоят и да му почистят зъбите. С това се сложи край на цялата процедура.