Малкият сив човек се втурна към мостика и бе сигурен, че така са направили и всички командири.
Вторачи се надолу.
От звуковите канали на другите кораби долитаха невярващи гласове.
Бурята долу почти експлодира.
Към небето се издигаше огнена топка. Пушеци и пламъци се разстилаха и се издигаха на невероятна височина.
Дневната светлина изглеждаше като здрач на фона на избухналите пламъци.
Сякаш светът се разпадаше!
6
Сър Робърт не изчака земята да се успокои. Дори не се запита какво става. В главата си имаше само една мисъл — да освободи ръцете си и да помогне на Джони.
Видя как стрелата се заби в него. Видя и как той я измъкна. Знаеше, че е отровна и имаше представа какви са последствията. При влизане на такава отрова физическото изтощение се разпространява в тялото много бързо. А при това Джони бе изразходвал и много усилия.
Когато брадвичката отряза въжето около ръцете му, острието не можа да го разсече напълно. Сър Робърт напрегна докрай сухожилията си, за да го доразкъса. Под купола бе тъмно като в рог. Не можеше да види дори къде бе паднал Джони и как лежеше. Но пространството бе много малко. Може и трябва да стигне до него. Макар че може би вече бе твърде късно.
Едва не оголи кожата от китките си. Въжето се скъса.
С трескава бързина се протегна, опипа наоколо и намери ръката на Джони, ранената ръка. Сър Робърт я обгърна с огромната си длан, точно под мишницата. Стисна здраво, за да спре кръвотечението.
Брадвичката трябва да е паднала някъде наоколо. От люлеенето сигурно се е плъзнала. Скимтейки, защото нямаше капчица време за губене, сър Робърт опипа металния под, под пулта, под Джони. Изведнъж пръстите му усетиха дръжката в един ъгъл и я стиснаха.
Хвана я над острието. Опита се да разреже ръкава на антирадиационния екип.
Толкова трудно бе да се работи само с една ръка.
И на тъмно.
Освен това правеше отчаяни усилия да не пререже плътта на Джони.
Хвана плата и започна да реже. Острието се бе притъпило от кабелите. Оловната материя на ръкава бе много устойчива. Не можеше да се справи. Не и с една ръка.
Изведнъж се сети, че Джони винаги носи ремък в торбичката си. Тя беше под тялото му, но той я измъкна. Бръкна вътре и разряза пръстите си на някакво счупено стъкло. Изобщо не му обърна внимание.
Напипа края на дълъг ремък и го измъкна.
Постави под ръката му едно извито метално парче от миньорска лампа, притисна артерията и го омота около ръката с ремъка. Стегна го колкото се може повече и го завърза.
Сега вече можеше да работи.
Отряза ръкава на екипа точно под турникета. Измъкна го от ръката. Платът бе пропит с кръв. Цялата ръка бе оцапана и хлъзгава.
Кръвта пречеше да намери раната.
Откри я.
С върха на острието на брадвата направи разрез в раната под формата на кръст.
Свали си дихателната маска и залепи уста върху раната. Трябваше да изсмуче колкото се може повече отрова.
Отново и отново смучеше кръвта и я изплюваше. Вкусът й бе парещ и горчив. Имаше доста отрова.
Най-накрая реши, че кръвта е по-чиста. Не знаеше колко дълбоко е проникнала стрелата, но нямаше начин да разбере.
Започна да масажира мястото около раната така, че още отрова да излезе на повърхността. Отново изсмука с уста. Да, беше горчиво. След малко вкусът стана по-нормален.
Сър Робърт претърси колана на Джони за превръзка. Не намери. Кръвотечението бе намаляло. Може би не бе засегната вена.
Възможно е без компрес да е по-добре.
Напипа пулса на другата китка.
По дяволите! Направо препускаше! Туптеше толкова бързо, че бе невъзможно да го преброи.
Тялото му се бе опнало. Крайниците му потрепваха.
В тъмното сър Робърт се опита да намери ампулата в торбата на Джони. Според плана трябваше да има. Счупеното стъкло може би беше от миньорската лампа. Намери долната половина на ампулата.
Макар че не виждаше какво прави и не бе убеден дали има смисъл, отвори раната и изля в нея всичко, което бе останало в стъкълцето. Масажира мястото така, че навътре да влезе колкото се може повече течност. Може би само си въобразяваше, но ръката на Джони бе хлъзгава.
Усети пулса. Препускаше още по-лудо, ако изобщо бе възможно и крайниците трепереха по-силно.
Дали бе направил всичко възможно? Не можеше да измисли нищо друго.
Въздухът се изчерпваше в малкото затворено пространство и сър Робърт пак си сложи дихателната маска. Скафандърът на Джони пречеше да провери наред ли е неговата маска и затова го свали. Клапата се повдигаше лекичко, но много бързо. Според инструкциите трябваше да сложат нова маска точно преди първата тревога. Ако Джони ги бе изпълнил, имаше въздух за още два часа.