Сър Робърт се наведе. Освободи глезените си от въжето, след това изправи тялото на Джони и повдигна главата му на коляното си, за да е по-високо. Всички дяволи да вървят в Ада, но крайниците му наистина потръпваха!
Обмисли положението. Не бе присъствал на последните инструктажи. Може би бяха казали неща, които сега трябваше да знае.
Сър Робърт горчиво прокле собствената си глупост. Преместването на Академията вървеше много гладко и една вечер той реши да се разходи съвсем сам — като заблудена овца — до един близък хълм, за да погледне оттам лагера. Без никаква определена цел. Просто да огледа бъдещото бойно поле. Заловиха го бриганти. Сигурно го бяха наблюдавали дни наред.
Завързаха го и го оставиха в една пещера. Опитаха се да го разпитват и го биха. Носът му бе счупен и още бе пълен със съсирена кръв. Но беше твърде стар боец, за да проговори. Не знаеше какво искат от него, докато не го преместиха в района на лагера и го стовариха там.
Не вярваше, че ще го отведат на Психло, докато не му сложиха дихателна маска. Самата мисъл го накара да се изпоти. Заеше прекрасно как разпитват психлосите — имаше примера с Алисън.
В крайна сметка бе принуден да се примири с положението. Знаеше за атаката, но не виждаше как биха могли да го измъкнат. Платформата трябваше да бъде буквално пометена от огнемети.
А после това момче захвърли долу огнемета си и нападна. Усилието му изглеждаше съвсем безнадеждно.
Заради сър Робърт рискуваше шансовете си да успее. Рискуваше дори живота си.
Сър Робърт отново премери пулса. Мили боже, колко ли дълго може да живее човек с такъв препускащ пулс?
Започна да се притеснява от тишината навън. В стария лагер трябваше да чака спасителен екип със самолети и летящи платформи. Доктор Алън и доктор Маккендрик трябваше да бъдат сред тях. В антирадиационни екипи и дихателни маски.
Толкова беше тихо. Нещо пропука или само така му се стори?
Джони трябваше да има миньорско радио. Сър Робърт претърси колана му и след това пода наоколо.
Ето го! Пукането идваше от него.
Работеше, но не се чуваха никакви гласове. Да не би навън всички да бяха мъртви?
Натисна бутона за предаване. „Ало. Ало“. Не бе много разумно да казва нещо повече. Кой знае кой беше отвън?
Тишина.
„Ало, ало.“ Реши, че е по-добре да каже откъде се обажда. „Говори пулта.“
Като че ли се чу щракане на ключ за предаване.
След това шепот, който сякаш идваше от много далеч: „Ти ли си, сър Робърт?“
Гласът на Тор! Сър Робърт едва не заплака от облекчение.
— Тор?
— Да, сър Робърт?
— Тор, Джони е тук. Ранен е с отровна стрела. Трябва веднага да го измъкнете!
Обади се доктор Алън:
— Сър, имате ли антирадиационен екип?
— Не, дявилите да ви вземат! Нямам. Зарежете това. Измъкнете момчето!
— Сър, неговият екип цял ли е?
Сър Робърт се сети, че е скъсал ръкава.
— Не.
— Съжалявам, сър. Ако отворим сега купола, и двамата ще сте мъртви. Имайте малко търпение. Ще видим какво можем да направим.
— По дяволите търпението! — изфуча сър Робърт. От напрежението бе проговорил на диалект. — Измъкнете момчето!
Никакъв отговор. На сър Робърт му идваше да зачука по купола. Не разбираха ли, че Джони умира?
Чу се тъничък глас, който шептеше:
— Сър Робърт?
Беше един от младите будисти комуникатори. Вероятно най-младия. Прехвърлиха го на едно дете!
Главнокомандващият бе готов да им отвърне с проклятие, когато детският глас прошепна на психлоски:
— Сър Робърт, честна дума, правят всичко възможно, уважаеми сър. Навън е ужасно.
— Къде си? — попита сър Робърт на психлоски.
— Аз съм точно пред купола, уважаеми сър. Миньорското ми радио е в скафандъра, под дихателната маска. Извинете, че шептя. Не искаме посетителите отгоре да чуят нищо. В момента не могат да чуват миньорското радио.
— Какво правят посетителите?
— Не знам, сър Робърт. Пак вали много силно. Виждам един пилот-комуникатор. Ще го питам. Веднага се връщам.
Последва дълга пауза. После отново се чу тъничкото гласче:
— Сър? Пилотът-комуникатор казва, че са се преместили в орбита и сега са някъде отгоре. Наблюдават местността. Но нашите бойни самолети са в готовност. Данълдин е горе. Пита как сме. И как е лорд Джони.
Сър Робърт усети потрепващите крайници. Но знаеше колко важно е да се поддържа духа горе в небето. Не можеше да им каже, че според него Джони умира. А и той все още беше жив.
— Кажи им да не се притесняват за нищо.
Детето не се обади за малко.
След това пак се чу слабото му гласче:
— Пилотът-комуникатор им предаде.