Летящата платформа потегли с рев. Подскачаше и се блъскаше по неравния терен. Сър Робърт хвана главата на Джони. Дали още диша?
Поеха по старата магистрала. Моторът издаде остър вой.
Сър Робърт си спомни, че Джони има часовник. Опита се да намери копченцето за лампичката.
Караха толкова бързо, че сър Робърт усещаше вятъра извън купола.
Времето, времето, времето! Петдесет минути. Петдесет и две минути. Петдесет и девет минути!
Летящата платформа изведнъж намали. Тръгна по неравномерен терен. Спря със свистене и удари земята.
Напевното гласче каза:
— Стигнахме реката. Има много вода. Развиват един маркуч. Трябва да сляза от купола, докато го поливат. Трябва и мен да полеят, и всички останали. След това ще направят проба с дихателен газ.
Изведнъж от външната страна на купола потече вода. Отвътре отекна бученето й. Чуваше се отвсякъде. А после явно поляха пялата платформа.
След това настъпи тишина. Обади се напевният глас:
— Сър Робърт? Камионът с малкия кран пристигна и вече е полят с вода. Аз също. Можете ли да намерите вътрешния лост? Външният е изкривен.
Сър Робърт отдавна го бе намерил и замалко да го повдигне още преди час. Отвори го. С рев и дрънчене кранът бе поместен по-близо и бе свързан към купола. Повдигна се!
Дневната светлина прониза очите на сър Робърт. Джони лежеше проснат. Дали диша?
Притежателят на тънкото гласче седеше до тях, беше свалил скафандъра и маската и целият бе просмукан с вода. Беше на около тринайсет години.
— Казвам се Куонг. Благодаря ви, че бяхте толкова търпелив с мен, сър Робърт. И аз бях много притеснен.
Доктор Алън скочи от летящата платформа. Бе приготвил спринцовка и грабна ръката на Джони. Помогна му една медицинска сестра. Тя хвана главата на Джони.
Сър Робърт се опитваше да стои стабилно прав. Бе просмукан от пот, а духаше силен вятър.
Погледна на север.
Небето там имаше странен цвят.
— Какво е това? — попита той.
Там бяха Тор и още един член на спасителния отряд. Пристигаха още летящи платформи. Тор каза:
— Това е Денвър.
Сър Робърт се вторачи. Току що бяха пристигнали от ада.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
1
За пръв път през изминалата скучна и досадна година малкият сив човек бе заинтригуван и напрегнат. Макар че надеждата му бе чужда, в момента тя се бореше да се надигне в гърдите му. Все още слаба, но надежда.
Не го интересуваха страховитите пламъци, които бе видял и почти с безучастие наблюдаваше огромния мръсен облак, който се вдигна над земята.
Но онази моментна следа, която се бе появила на екрана му… Беше от телепортация. Следа, която вече не се надяваше да види.
Първата му реакция бе да разбере дали някой от военните мозъци в другите кораби не я е забелязъл. Напрегнато слушаше какво си говорят.
— Очевидно е станала ядрена експлозия — каза болбодът. Това за него обясняваше нещата. Протегна напред болезнено неприятното си лице, сякаш искаше да предизвика някой да го оспори.
Толнепският полу-капитан веднага предложи да слезе долу и да унищожи това място.
Ховинът смяташе, че въпросът е политически и се опита да въвлече малкия сив човек. Но той не взе никакво становище. Изчакваше да разбере какво мислят другите.
Обобщение направи супер-лейтенантът хокнер. Сложи монокъла на окото си и се смръщи срещу им:
— Вие май нещо не сте наясно с положението — каза той. — Разузнаването малко по-рано ни бе докладвало за някакви нощни нападатели, които изчезнали в местността. Съвсем очевидно е, че току-що станахме свидетели на кулминационната точка на политическа война. И бих казал, че правителството е сменено. Както по-рано ни бе известно, политическата сцена бе нестабилна. Някакви свещеници завзеха планетата — онези жълтите с робите. Но може би са загубили и са ги прогонили в храма им в южното полукълбо.
— Да! — избоботи болбодът. — Трябва веднага да идем там и да ги смачкаме!
Командирът на джамбичуите леко се засмя:
— Боя се, че няма да можете да разчитате на мен, любезни господа. Поне за момента. Погледнали ли сте към билото на планинския връх — онзи на запад от столицата?
Последва тишина и после изненадани викове.
Петнайсет бойни самолета и самолетоносачи тъкмо се издигаха и попаднаха в обхвата им.
— Били са в засада! — каза полу-капитанът.
— Ами — каза болбодът. — Общата им огнева сила не може да се мери с тази дори на един от нашите кораби.
— Могат да бъдат доста неприятни — каза джамбичуят с приспивния си глас.
Всички утихнаха. Изведнъж на екрана на малкия сив човек се появи лице. Беше Руф Арсбогър от „Среднощен Зъб“. Обаждаше се от толнепския боен кораб-самолетоносач „Плен“ от клас-Страховит.