Джони отново насочи вниманието си към оръдието. Само едно такова би направило самолетите им на пух и прах преди една година, ако атаката над мината не беше пълна изненада. И ако шефове на сигурността като Търл не бяха пренебрегнали до такава степен отбраната на компанията.
Още една бомба падна върху хълм на десет мили оттук и дори от такова разстояние се видя гейзера от прах и пушек, изригнал се над дърветата. Бойният кораб отгоре пускаше доста тежки бомби. Ако някоя от тях падне върху тях, Джони не бе сигурен дали щитът ще може да я отблъсне.
Беше тръгнал към изхода, когато видя Гленканън да излиза. Закопчаваше пилотския си костюм. Не водеше комуникатор или помощник пилот. Насочи се към самолет, обграден с пясъчни торби. Джони помисли, че изпълнява специална заповед и не го спря.
Гленканън се качи в самолета — тежко въоръжен Марк 32, пригоден за летене на големи височини.
Джони тъкмо влезе в тунела и Стормълонг изскочи тичешком от него.
— Гленканън! — извика Стормълонг.
Но пилотът бе излетял.
4
Дни наред Гленканън бе разсъждавал върху това. Не можеше да спи спокойно, сънуваше кошмари.
В ушите му постоянно ехтеше гласът на неговия приятел: „Продължавай! Продължавай! Аз ще ги сваля! Продължавай напред!“ И после писъкът му, когато го удариха точно след като скочи от самолета. В съзнанието му се бе запечатала онази картина, когато видя на екрана разкъсаното тяло на приятеля си.
Гленканън имаше собствени записи от военния кораб, който бе изстрелял онези самолети. Имаше и снимки от чудовището отгоре.
Няма съмнение, беше самолетоносачът „Плен“ от клас-Страховит. От този кораб бяха разкъсали приятеля му.
Съжаляваше, че тогава не се върна въпреки заповедите. Двамата можеха да довършат толнепския нападателен кораб, беше абсолютно убеден. Но вместо това се подчини на заповедта.
Досега бе потискал желанието да се издигне и да разруши кораба, но почувства, че ако не го направи, целият му живот ще се превърне в кошмар.
По локалното радио чу ясният глас на Стормълонг, който каза на психлоски:
— Гленканън! Трябва да се върнеш! Заповядвам ти!
Гленканън го изключи.
Беше се качил на собствения Марк 32 на Стормълонг. Бяха го оставили като резерва при спешност. Бе пригоден за летене на големи височини, прозорците и вратите му се затваряха херметически. Имаше огромна огнева мощ и странични бомби, които можеха да разрушат половин град. Беше здраво брониран и можеше да издържи на жесток обстрел. И дори ако оръдията му не могат да пробият кораб от такъв клас, имаше други начини.
От земята не можеха да го последват. Всички останали Марк 32 бяха при Лейк Виктория, а тук използваха само отбранителни самолети. Не, не можеха да го последват. Не и на височината, на която щеше да се издигне.
Летеше все по-нависоко и по-нависоко. Намести маската си, за да се чувства удобно. След малко щеше да излезе от атмосферата.
„Плен“ бавно и плавно кръжеше в елипса на триста и петдесет мили над Кариба. Беше на петдесет мили над края на атмосферната обвивка. Реактивните му двигатели работеха, вече не се носеше в орбита.
На определени интервали от него излиташе самолет, стрелваше се към земята над определена цел, стреляше и се връщаше, за да го заредят отново с бомби. Един от тях го забеляза и се стрелна. Почти с презрение Гленканън го взе на мерник и натисна бутона за стрелба. Марк 32 потръпна от отката.
Толнепският самолет избухна в пламъци и се понесе към земята като комета.
„Плен“ го забеляза и се подготви да го посрещне. Капаците на оръдията мигнаха и дълги копия от пламъци промушиха небето над него. Едното се заби странично в Марк 32. Летателната кабина се сгорещи.
Гленканън се дръпна назад, където бе извън обхвата им.
Беше на двайсет и пет мили пред кораба и натисна съответните бутони върху пулта, за да се задържи в това положение. Точно извън обсега на толнепския кораб.
Настрои екраните си и започна да наблюдава.
Звездите ярко светеха в тъмнината отгоре, но той не ги забелязваше. Земята разстилаше гънките си под него, но той не я поглеждаше.
Цялото му внимание бе съсредоточено и погълнато от „Плен“.
Не след дълго корабът възобнови действията си. Вероятно сметнаха, че мисията на самолета е разузнавателна, а не нападателна. Ясно личеше арогантността на такъв кораб — в никакъв случай не им минаваше през ум, че нещо може да им навреди. Самолетите продължиха да излитат и кацат.
Гленканън забеляза, че точно преди да отворят огромните предни врати на хангарната палуба, отвън просветваше слаба светлина, сякаш за да предупреди приближаващите кораби да стоят на разстояние и да не застават пред кораба, тъй като той веднага след това се отваряше и изстрелваше самолет.