Срутваха се половин милион кубически ярда скала.
Голяма част от нея изглеждаше така, сякаш пада в блок. Но това бе зрителна измама. Отцепилата се скала бе равномерно разбита на парчета. Отначало се свличаше равномерно, но точно преди да падне във водата, изгуби формата си и се раздели на части. В първия момент изглеждаше така, сякаш цялата маса се бе свлякла до брега. Но част от нея бе отхвръкнала напред и стигна чак до средата на езерото.
Джони наблюдаваше язовира. Дали и той няма да се свлече бавно надолу и цялото езеро с рев да се понесе към клисурата? Бяха поставили експлозива така, че взривната вълна да се насочи нагоре към въздуха, а не надолу към земята. Вълната наистина бе отишла във въздуха, доказателство бе случилото се с бойния самолет.
Първата вълна удари язовира и водата с плисък се издигна на сто стъпки над повърхността. Дали така нямаше да изгуби много вода? Не, това бяха само пръски.
Държеше ли се още язовира?
Нямаше как да разбере дали подводното течение отнася скалната маса към отворената дупка. Стрелна се със самолета встрани от язовира. Изпод него продължаваше с рев да изтича вода. Зачака.
Може би само си въобразяваше, но като че ли водата намаля.
Вниманието му бе отвлечено от сини фигури, тичащи към електроцентралата. За разлика от него, те бяха решили да не чакат.
Погледна часовника си. Разполагаше само с две минути, за да кацне някъде със самолета.
С удар по пулта Джони стрелна самолета надолу към един свободен заслон. Изключи мотора. Трябваше специално да провери дали е спрял, защото ушите му бучаха.
Имаше още трийсет и три секунди. Успя на косъм!
Мина през подземния тунел и влезе в купола. Погледна към пагодата. След всички тези взривове не бе помръднала ни една тухличка.
Ангъс бе при пулта. Малкият сив човек бе седнал пред компютъра.
Ангъс махна и извика:
— Захранването е включено. Започаме с изстрелването!
4
Още някой бе зает през последните два часа. Музиката бе сменена. Новата звучеше благородно и приповдигнато. Беше смътно позната на Джони и той си спомни — един кадет бе изровил отнякъде един куп „плочи“, както той ги нарече. Бяха големи и като се прокараше трън от розов храст, поставен в картонена кутийка, по безкрайната им кръгова спирала и приближиш ухо, се чуваха едновременно двайсет-трийсет инструмента. На отдавнашния етикет на плочата, доста избелял, пишеше „Симфоничен оркестър на Кливланд. Лоегрин“. Сегашната музика много приличаше на онази, но бе някак по-дълбока, по-пълна и много внушителна. Джони подозираше, че малкият сив човек има пръст в тази работа. Нещо от неговия кораб? Сигурно искаше делегатите да бъдат посрещнати на тази музика.
И още нещо бе дошло от кораба на малкия сив човек. Цялата телепортационна площадка бе обградена с прозрачен екран.
— Контрол за зараза — кратко поясни доктор Алън, когато Джони мина край него.
От една канализационна шахта изпълзяха няколко запотени китайски инженери със светнали лица. Бяха поставили вентилатори на входа и изхода и димът вече почти се бе разсеял. Добре са се сетили, помисли си Джони. В моментите на съвпадане на пространствата и особено при обратните удари на платформата ще се смесят много различни атмосфери.
Положението с тълпите китайски бегълци от селото също се бе променило. Макар да бяха загубили селото си, бяха спасили вещите и принадлежностите си, които преди бяха разпръснати наоколо. Сега вързопите бяха изчезнали. Децата и кучетата бяха утихнали долу в землянките, а родителите, които нямаха непосредствена работа, стояха и гледаха. Изглежда бяха облекли най-хубавите си дрехи.
От един бункер излезе почетната стража, натъкмени и лъснати. Бяха шестима от различни националности и носеха най-хубавите си униформи. Нямаха никакви оръжия. Един възрастен китайски господин — не, беше будистки комуникатор, облечен като китаец, с пъстра копринена роба и малка шапчица — застана начело на почетната стража. Разбира се, гостите трябваше да бъдат посрещнати от някой, който говори психлоски, но трябваше да прилича и на важна личност.
Имаше само две-три минути до появата на първият от гостите и Джони се запъти към контролната стая. Не разбра какво точно става. Момчето Куонг изхвърча навън, сър Робърт изскочи след него на вратата и извика:
— И кажи на Стормълонг да донесе и другия справочник на расите!
Момчето кимна, без да спира да тича.
Зад сър Робърт се виждаше контролния щаб, кипящ от дейност.
Джони отвори уста да попита как върви. Но сър Робърт го изпревари с отговора:
— Използват някакъв нов вид бомба. Оръдията ни не винаги успяват да я взривят. Освен това идиотите бомбардират стари градове! Разузнавателните ни самолети все още летят. Защо ще им трябва да опожаряват един запустял град, който някога се е наричал „Сан Франциско“? На последната снимка, която получихме, имаше само две мечки на улицата. Имаме си работа с тъпи, малоумни същества!